|
|
| (Не са показани 38 междинни версии от 8 потребители) |
| Ред 1: |
Ред 1: |
| | {{Инфокутия произведение | | {{Инфокутия произведение |
| − | | име = Таймшип: Пътешествието | + | | име = Таймшип |
| − | | име в оригинал = Timeship: The Pilgrimage | + | | име в оригинал = Timeship |
| − | | други-имена = Timeship-I, Таймшип | + | | други-имена = Timeship-I или Таймшип-I |
| − | ''''''Получер текст''''''| език = български
| + | | език = |
| − | | автор = Борислав Беловарски | + | | автор = Борислав Беловарски |
| − | | издадена-година = 2000 | + | | издадена-година = 2000 |
| − | | издадена-държава = България | + | | издадена-държава = България, САЩ |
| − | | жанр = научна фантастика | + | | жанр = научна фантастика |
| − | | вид-изкуство = литература | + | | вид-изкуство = литература |
| − | | вид = военна и алтернативна | + | | вид = роман |
| − | | цикъл = трилогия | + | | цикъл = |
| − | | предходно = | + | | предходно = |
| − | | следващо = | + | | следващо = |
| − | | бележки = книгата е била написана през 1980 г., конфискувана от ДС-6 като "идеологически некоректна", за което авторът е арестуван, съден, изпратен в поправителен трудов лагер, лишен от бащински права, но след това освободен поради международна петиция и екстрадиран от страната със свободна виза за Югославия. Оттам заминава за Западна Германия, а след това се установява в САЩ. За повече информация, виж. [http://www.timeship.tv Timeship.tv] | + | | бележки = |
| | }} | | }} |
| | + | '''''„Timeship“''''' е [[научна фантастика|научнофантастичен]] роман от писателя [[Борислав Беловарски]], първа книга от трилогията със същото име. |
| | | | |
| | + | == Сюжет == |
| | | | |
| − | == '''УВОД КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ НА "ТАЙМШИП"''' ==
| + | {{секция-мъниче}} |
| | | | |
| − | '''(публикувано с разрешение на автора от второто издание)'''
| + | == Публикации == |
| | | | |
| − | ----
| + | Издаван е през [[2000 г.]] в САЩ, на английски език. |
| | | | |
| − | Преди да се потопите в дебрите на “Таймшип”<ref>1</ref>, бихме желали да споделим с вас нашите първи впечатления възникнали около редакционната подготовка на тoзи необичаен роман. Книга първа от трилогията “Таймшип”, както ще разберете, само загатва основите на една фантастична интрига. Тя прилича на частно-детективска история, в която следователите са отклонени от следствието и по-късно изолирани. Не им остава нищо друго, освен да действат по интуиция, с професионален нюх, което оставя и нас с множество въпросителни.
| + | == Външни връзки == |
| − | Нека, обаче, този увод да не прозвучи като оправдание или опит да се прикрие някаква слабост на автора, или неясна фабула на романа. Имаме да четем още две части от трилогията, които обещават да сложат нещата по местата им. Засега интригата изисква да се гмурнем най-напред в объркването, което има за цел да провокира нашето читателско мислене.
| |
| | | | |
| − | Позволете да обясним:
| + | * [http://liternet.bg/publish/bbelovarski/timeship.htm Откъс от романа, на Liternet.bg] |
| | | | |
| − | '''''Забележка''': Ако предпочитате да разгадавате заплетени истории, спрете с четенето на този увод дотук!''
| + | == Дискусията == |
| | | | |
| − | Първо, любителите на научната фантастика (НФ) са свикнали да се срещат с какви ли не неестествени сюжети и изненади. До голяма степен, това е и самата цел на този жанр - да ни заведе там, където крак човешки не е стъпвал и да ни извиси над онова, което наричаме “стъпало на сегашното научно-техническо развитие”. С други думи, НФ е поприще за изява на неестественото, а не рядко и неосъществимото от съвременна гледна точка. Тук авторът се развихря свободно, чувствайки се като риба в собствени води, преливайки в много други стилове: трилър, акшън, фентъзи, мистери, хорор... За да го разберете напълно, не трябва да забравяте, че се намирате на бойното поле на научната фантастика, където всичко е възможно, дори и най-невъзможното! Тук митовете и легендите имат своя стойност. Но за това - по-нататък.
| + | Тази статия бе повод на спорове между автора на произведението (и създател на статията), и част от екипа на БГ-Фантастика. Повече информация по въпроса: |
| | | | |
| − | Второ, както личи от качеството на художествените описания и развитието на диалозите, авторът не е някой, който не може ясно да ни обясни за какво става въпрос. Напротив, той нарочно не желае да ни поднесе нещата сдъвкани. Вместо това, той ни поставя на местата на действащите лица, за да вкусим от нелепите обстоятелства, като ни прави съпричастни с терзанията на героите и ни накара да почувстваме абсурда на ситуацията, в която те са изпаднали. Тук идеята е, че човекът не е всезнайко. С други думи, ние не можем да знаем онова, което героите не знаят, особено ако сме въвлечени в конспирация, чието правило е: “строго секретно”. Там, волю-неволю, всички ставаме марионетки на силната ръка.
| + | * [http://bgf.zavinagi.org/index.php?title=Timeship&oldid=27243 Оригиналната статия] |
| − | | + | * [http://bgf.zavinagi.org/index.php?title=Timeship&oldid=27272 Реакцията на автора след дискусията с екипа] |
| − | На много места авторът е кодирал послания към читателите, в които казва индиректно: Когато някой дърпа конците задкулисно, той знае как да ги дърпа! Разбира се, това се прави тайно, неясно, завоалирано, а не така, че всеки да разбере тактиката, машинациите и манипулациите. Това не е някаква евтина кръстословица от последната страница на развлекателен неделен вестник. Това е ужасът на една действителност, която за мнозина е фантастика само защото те лично никога не са били въвличани в подобни интриги.
| + | * [[Потребител беседа:Timeship|Дискусията около статията]] |
| − | | |
| − | Трето, освен жертва на конспирацията и свързаното с нея незнание, героите попадат и в друг капан, на който стават жертва и самите конспиратори! Това не е каламбур. Тук играта загрубява и става още по-непредвидима, както обикновено се случва в подобни ситуации. Защо? Просто защото зад една секретна служба се оказва друга, а зад нея - трета, пета, десета … докато конците се изгубят в нечия конкурентно способна ръка, за която никой нищо не знае и не бива да знае. Появяват се нови врагове и трикове, но - както ще забележите по поведението на капитан Йон Вандер - все някой оплита конците, и тайните планове се развалят от нетипични индивиди. Тоест, от някой, който е достатъчно дързък да се опълчи срещу системата. Самият Вандер го казва най-добре: “…някой, комуто е писнало да чака стандартното разрешение на нещата!”<ref>2</ref>
| |
| − | | |
| − | Четвърто, които и да са “те” - най-потайните босове на милиардерски сдружения, спецслужбите или илюминатите<ref>3</ref> на тази алтернативна реалност<ref>4</ref> - те си мислят, че те дърпат конците. Всъщност, опитвайки се да играят ролята на богове, манипулиращи дори и с време-пространството, тези неизвестни лица биват изиграни само по едно щастливо стечение на обстоятелствата: неизвестността. В нескромния си стремеж да контролират всичко, те ползват технологии за пътуване във времето, които още никой не познава. Но дали това е извънземна техника или строго секретна земна апаратура - решавайте сами. Така е в Книга първа, където едно непредвидено пътуване във времето откъсва враждуващите фракции една от друга и запраща темата на романа в коренно различна посока. Там повествованието се сменя напълно, точно както и би се случило при един непланиран скок във времето. Време, в което героите не познават нищо и никого. Там царят други закони, друга история, друга наука... но също така част от общата история на света. Само че не точно на “нашия” свят. Оказва се, че това е откровение за тайната съфабула на романа. Така да се каже, тук книгата придобива трета кулминационна точка, след тези на невидимите конспиратори и борещите се с тях тайни служби. Но всички те имат един нов, общ враг, много по потаен, загнездил се някъде в неизвестността между Вселените на космоса. Врагът на всяка жива душа!
| |
| − | | |
| − | Пето, казано в духа на Шерлок Холмс, авторът демонстрира, че неизвестността е способна да сервира какви ли не невероятни разрешения на възела от загадки. Тук се намесва всичко, което светът нарича свръхестествено. В “Таймшип” то няма за основа суеверни или чисто религиозни форми, а лична, субективна опитност, която е недоказуема само за онези, които не са я изживели. Авторът тук поставя на дневен ред болката на цялото човечество: има ли отвъден свят, има ли задгробен живот и какво е рационалното обяснение за тях? Когато един космонавт изживее нещо подобно, обясненията могат да се окажат твърде шокиращи. Това “там” е една друга реалност, друга цивилизация, за която - да се надяваме - ще стане въпрос малко повече в “Таймшип II”. Засега тя е истина само за онези, които са имали привилегията да се преборят със смъртта и да се отскубнат от лапите й цели и невредими, връщайки се информирани. Но това не е някаква тъмна алхимия. Според автора (разбира се, съдейки по думи на неговите герои), свръхестественото се базира на пълното разбиране на естественото. А науката, както знаем, е изтъкана от теории, предположения, догадки… С други думи, тук авторът ни сервира свое писателско откровение: научната фантастика няма граници, както и самото познание! Между другото, той не борави с измислени феномени на неговия жанр, а цитира съществуващи в науката факти. Героите му си говорят и за Ерих фон Деникен<ref>5</ref>, чието име споменават в един от най-сюблимните моменти на романа, докосвайки се до великите загадки и технологиите на т. нар. “изчезнали цивилизации”. Всеки фантаст до определена степен е вдъхновен от митовете и легендите, Светите писания, религиите, и духовността на човечеството, втъкани в културата на ХХ век. Авторът, както ще забележите, остава верен докрай на общочовешките глад и жажда за познание, и задава милиони неудобни въпроси.
| |
| − | | |
| − | Но нека спрем дотук. Бихме могли да кажем много за това, че трилогията “Таймшип” е идея за филм, описана в романизирана форма, с повече визуални отколкото чисто литературни похвати. Това не е слабост на романа, а стил. Можехме да споменем и за факта, че книгата, наречена през 1980 г. “Най-мъртвите рисувачи на щастие”, е била конфискувана от държавна сигурност на комунистическа България. Но това е минало. Днес романът се възстановява по оцелели ръкописи и не звучи “идеологически некоректно”. Повече можете да научите от Интернет страницата на автора: [http://www.timeship.tv/ www.timeship.tv]
| |
| − | | |
| − | Нека по-добре да завършим с това, което авторът на всеки роман заслужава в увода към своята книга. То може да ви помогне да не бързате с изводите, преди да излязат от печат и другите две книги от трилогията: “Лунен апокалипсис” и “Последният милениум”.
| |
| − | | |
| − | Борис Белло (по рождение Борислав Беловарски) принадлежи към най-новото поколение писатели-фантасти родени в средата на XX в., за които понятията “дигитална техника” и “генно инженерство” са фантастика реализирала се пред собствените им очи. Това е не само епохата на компютърните игри и “виртуалната реалност”. Това е и времето на д-р Раймънд Муди, наложил в американската медицина нестандартната диагноза “NDE”<ref>6</ref>, формулираща необяснимото за сегашната наука съживяване на пациенти от клинична смърт (понякога след седмици, а понякога дори и след основна дисекция). За интелектуалците от това поколение не остава нищо друго, освен да се обърнат към доскоро забранените “духовни теми”. Същото направи и самата наука с настъпващото разведряване в международната политика и премахването на Желязната завеса, започнало с падането на Берлинската стена през 1989 г. Онова, което в процеса на демократизацията се нарече “гласност и перестройка” (познато в науката под Руския лозунг: “Деполитизация<ref>7</ref> и деидеологизация<ref>8</ref> на емпиричните данни!”), във фантастиката се нарече “премахване границите на познанието”.
| |
| − | | |
| − | Достатъчно е само да видите филма “Контакт”<ref>9</ref>, създаден по идеи на космолога Карл Сейгън, за да разберете духа на това ново поколение писатели-фантасти, което вече има свой български представител на Запад: Борис Белло.
| |
| − | | |
| − | | |
| − | '''Моли Илияс''',
| |
| − | | |
| − | Ацтек, Ню Мексико,
| |
| − | | |
| − | ''21 август 1999 г.''
| |
| − | | |
| − | | |
| − | Преработено за Второто издание
| |
| − | | |
| − | на “Timeship” в САЩ,
| |
| − | | |
| − | ''2 декември 2007 г.''
| |
| − | | |
| − | | |
| − | ----
| |
| − | 1) (англ.) По-скоро в смисъл на “в отношение с времето” (т.е., “нещо, което е в завитимост от времето”, ср. friendship, ownership, и т.н), отколкото директното “кораб-време” [space+ship].
| |
| − | | |
| − | 2) Израз на капитан Йон Вандер от 20 глава.
| |
| − | | |
| − | 3) (лат.) “Просветлените” - тайно общество, възникнало от Ордена на Темпларите рицари, за което се смята, че подготвя т. нар. “Нов Световен Ред”.
| |
| − | | |
| − | 4) “Алтернативна реалност” - свят в паралелна Вселена, където историята е поела по-различен ход (напр.: Хитлер е спечелил Втората световна война в Европа, Русия е освободена от САЩ през 1973, ООН управлява света, и т.н.).
| |
| − | | |
| − | 5) Автор на “Спомени за бъдещето”, прокарал идеята за палеоконтакт (посещение на земята от извънземни цивилизации в праисторията).
| |
| − | | |
| − | 6) (англ.) съкращение за “Опитност в Близост до Смъртта” или ОДС.
| |
| − | | |
| − | 7) Премахване на всякакво политическо влияние върху научния процес, т.е. държавен мироглед (напр., комунизъм, социализъм, расизъм, фашизъм...), с цел създаване на аполитична наука.
| |
| − | | |
| − | 8) Премахване на всяка идеология от интерпретирането на научните данни, т.е. държавен атеизъм, материализъм, философия, религия и др., с цел даване право на лично решение.
| |
| − | | |
| − | 9) Филм на Роберт Земецкис, © 1997 Warner Brothers.
| |
| − | | |
| − | ----
| |
| − | | |
| − | == '''ПЪРВА ГЛАВА: "ЦЯЛАТА НАЩА МЕЧТА"''' == | |
| − | | |
| − | '''30-ЮНИ-1999, 07:02'''
| |
| − | | |
| − | '''ВАШИНГТОН, Д.С.'''
| |
| − | | |
| − | Щорите бяха прилежно дръпнати, но изгревът на яркото юнско слънце проникваше в полуздрача на стаята, хвърляйки горещи ивици върху лакирания паркет.
| |
| − | - Какво е тук един човешки живот - прошепна си д-р Брайън Макталиън III, ставайки иззад тежкото бюро на домашния си офис. Той бавно се приближи до прозореца. - Целият свят е ''таймшип'', в който ние всички пътуваме към глобалната съдба на човешкия род, дори на целия Космос.
| |
| − | | |
| − | Докторът не обичаше светлината да го разсейва докато работи, но утрото неуморимо напираше, блестейки в частния басеин на задния му двор, така че... нямаше смисъл да седи повече в мрачната сянка на нощта. Той леко подръпна пискюла на старите платнени щори и те се отпуснаха, придавайки мека, почти подводна светлина на стаята. По дебелите орнаменти на висящия гипсов таван прелетяха леки отблясъци, които за миг оживиха излените митологични същества: сатири, преследващи разголени нимфи, покрити с леко сив тон от оловните газове на колите от вашингтонските улици.
| |
| − | | |
| − | Доволен, ученият се върна зад бюрото. Още със сядането понечи да продължи работата си, но се загледа в скрийнсейвъра на неразлъчния си лаптоп, който междувременно бе запълнил дисплея. Новото лого на “Аквалукс” - неговата фирма за подводни строежи, ангажирана сега по проекта “Лунен град” на NASA - бе наистина великолепно. Изработено фино, като арабско бижу, то представляваше излети от злато букви, които бавно се въртяха около отвесната си ос. Отзад, те бяха облечени с релефно изображение на земното полукълбо с прорязани меридиани, по които пулсираше неоново червена енергия. Тя му заприлича на дигитална кръв на някакъв електронен организъм, мистериозно вграден в човешкия свят. На фона на спокойните води на Атлантическия океан, в чийто хоризонт се преливаха сиянията на ранен розов залез, логото приличаше на видение от друга планета. Или дори на извънземен космически кораб, увиснал във въздуха.
| |
| − | Д-р МакТалиън въздъхна с облекчение, сякаш поемайки от кристалния въздух на тази триизмерна атмосфера. После нежно докосна клавиатурата, като че тя бе някакво живо същество, което трябваше да се събуди. Емблемата изчезна мигновено и очите на стареца зашариха по физичната формула изписана на дисплея, която толкова измъчи неговите асистенти напоследък. Сега всичко изглеждаше великолепно, като художествена математика, благодарение на умението му да гледа на астрофизиката с окото на артист.
| |
| − | | |
| − | - Това е фина материя, момчета - смънка той под нос, обръщайки се въображаемо към колегите си. - Да не сте изтървали последния семестър в Харвард по любовни причини?
| |
| − | | |
| − | С външното на дланта си, докторът докосна чашата от английски син порцелан, която отдавна го очакваше на сребърен поднос до клавиатурата. Прочисти гърлото си с неохота, което означаваше, че чаят отново бе изстинал, кой знае кога.
| |
| − | | |
| − | МакТалиън майсторски натисна няколко клавиша, но преди да се реши да запамети промените в кодиран файл, по стар навик започна да върти дебелия си златен колежен пръстен. Откак му забраниха да пуши и дори да смуче празната си лула, защото тя само го изкушаваше, той придоби този навик, с който обикновено печелеше достатъчно дълга пауза при вземане на окончателни решения. Дори и на неговите години, това бе една необходима тактика, която магнатите от неговия калибър прилагаха с удоволствие. Е, едно тежко, продължително запалване на лулата преди съобщаване на дългоочакваното “да” или “не” вършеше много повече работа, но поне сега той бе сам и нямаше кой да го притиска до стената.
| |
| − | | |
| − | Жилавият показалец най-после натисна клавиша за въвеждане на команди и лаптопът издаде обичайния си писклив сигнал за безжична интернет връзка със сателита. Изображението започна да се разлага на пиксели, които бавно заприличаха на крайбрежен пясък с миди и птичи стъпки.
| |
| − | Докато посланието се кодираше в цифровата информация на дигиталната снимка, докторът се загледа в пожълтялата фотография на дядо си, облегната на дебелата кристална ваза от другата му страна. Адмирал Брайън Макталиън II бе младокът, който събрал първата партида смелчаци, дето с гайди и шотландски полички тръгнали от Англия да щурмуват Аляска в годините на Голямата треска за злато.
| |
| − | | |
| − | Погледът на стария учен се премрежи. Далечен натрапчив спомен незабележимо понесе мислите му от края на двадесети век към неговата бурна епоха, уви, отдавна забравена от съвременния свят. Мебелите в стаята се завъртяха и изведнъж застинаха на други места; светлината изчезна, а на нейно място стар британски шлагер запълни пространството със специфичния мирис на военен банкет...
| |
| − | | |
| − | | |
| − | | |
| − | Кадет Брайън младши се настани в креслото на дядо си като в нещо свещено. Дебелите книги и енциклопедии с позлатени ивици, наредени в старинната библиотека наоколо, му заприличаха на изрядна войска, извисяваща се чак до горния полуетаж. Там бе читалнята на адмирала, поместена като в църковен балкон за хор с вита стълба.
| |
| − | | |
| − | “Един ден това ще бъде мой офис”, помисли си момчето. През целия си четиринадесетгодишен живот, откак родителите му загинаха в бомбардировките на Лондон, той не си спомняше да е копнял за нещо друго, освен да стане истински наследник на дядо си - адмирал Мак, както го наричаха приятелите. О, това караше Брайън да се чувства истински мъж; човек на дълга, от който Америка един ден ще има огромна нужда. И не само Америка, но и целият свободен свят!
| |
| − | Брайън подсмръкна сдържано, оправи пилотката си под наклон, изпъна куртката по колана на отпускарската униформа и внимателно положи длани върху големия подлистник на бюрото. Последният бе изпъстрен с разни сметки и скици, твърде сложни за четиринадесетгодишния му ум. Една от драсканиците, обаче, му заприлича на тялото на Катюша, за която учиха напоследък във военноморското училище, като за “Руското чудо”, обърнало хода на войната при Курск.
| |
| − | | |
| − | Кадетът осъзна, че всъщност няма ясна представа за работата на дядо си. Мак бе инжинер на подводници, нали така? Затова адмиралът го и помести в морското училище за сираци, където Брайън бе разпределен в паралелка за самолетоносач авиатори. Те не се виждаха често и не се познаваха много добре, макар че една невидима връзка постоянно ги привличаше един към друг като баща и син. Затова момчето тайно се надяваше, че един ден адмиралът ще го посвети във всичко, за да продължи неговото дело или нещо такова. Така че ... може би това бе скица на някакъв нов вид торпедо, а?
| |
| − | | |
| − | Вниманието на младока се привлече от прясно миришещия вестник, лежащ по-навътре върху огромното дъбово бюро. Това бе нов брой на “Ежедневен Експрес”, сгънат на четири, пристигнал чак от Англия — старата родина. Брайън се надигна на лакти, за да види ситната дата: 18 декември 1946, след което бързо зърна червения датник на новия си авиационен часовник с фосфорни стрелки.
| |
| − | | |
| − | - Но това е... след една седмица - неволно прошепнаха тънките устни, с несигурна усмивка. - Печатна грешка? Дори и авио-пощата обикновено пристига със закъснение.
| |
| − | | |
| − | Статията бе кратка, придружена с бледа фотография. Той веднага разпозна лицето на дядо си между неколцина военни и три цивилни лица, наклякали пред една изправена V3<ref>1</ref> ракета. Всички държаха пилотски очила със затъмнени стъкла, явно за да предпазят очите си от светлината при запалването на горивото. Кога пък започнаха експерименти с ракети?
| |
| − | | |
| − | Внимателно посягайки към вестника, момчето зачете сензационната новина - нещо за местността Бели пясъци в Ню Мексико, при все че не си спомняше американската преса да е споменала нещо подобно - но ръкопляскането на гостите в хола го стресна.
| |
| − | | |
| − | Мислейки че прави нещо нередно, с два скока той се озова обратно върху кожения диван, където слугата индус го бе настанил преди няколко минути. В този миг, вратата поскръцна и остана открехната за известно време, с натисната дръжка. Но тъкмо преди Мак да влезе, някой му се примоли:
| |
| − | | |
| − | - Последна снимка за “Вашингтон пост”, Адмирал?
| |
| − | | |
| − | Домакинът на банкета набързо се върна сред гостите без да затвори добре, като че ли приканвайки Брайън да проследи през процепа какво става в задимената бална зала.
| |
| − | | |
| − | Мак приятелски поздрави закъснял болнав бизнесмен на инвалидна количка и неговата съпруга или гледачка, след което млад полковник-летец им представи приближаващия се към тях мъж с волево лице на актьор. Облечен в цивилен костюм, косата на последния бе модерно зализана назад с олио.
| |
| − | | |
| − | - Мистър Форд - усмихнатият полковник посочи към въпросния мъж, - Хер Вернер фон Браун. - И добави въодушевено: - Човекът, който знае цялата наша мечта!
| |
| − | | |
| − | - Удоволствието е изцяло мое - отвърна немецът с типичен акцент, навеждайки се да целуне ръка на дамата.
| |
| − | | |
| − | Усетил, че скришно е наблюдаван, фон Браун зърна към вратата на офиса, зад която кадетът го пронизваше с вражески очи. Набитото моряшко око на домакина веднага долови смущението. Той прегърна германеца с една ръка, положи другата върху рамото на болнавия мистър Форд и им подшушна нещо като треньор, от което те прихнаха да се смеят.
| |
| − | | |
| − | Поднесоха шампанско. Адмиралът намигна на журналиста да снима импровизирано, като момент от оживено бизнес-парти. Нямаше време за префърцунени пози за пресата.
| |
| − | | |
| − | Притаил дъх зад вратата, Брайън се напрегна да види по-добре, но светкавицата на камерата бързо ослепи всичко наоколо и момчето затърка очи по детски. След това, вратата широко се разтвори. Мак се приготви да влезе в домашния си кабинет с извинителната усмивка на щастлив домакин, пийнал малко повече от позволеното. Държейки димяща пура, той вдигна към гостите си чашата със шампанско и каза:
| |
| − | | |
| − | - До пълна победа, приятели!
| |
| − | | |
| − | - До бълна победа! - извикаха всички в хор и отпиха.
| |
| − | | |
| − | Той учтиво кимна, след което затвори двойната врата зад гърба си и най-неочаквано се облегна на нея с цяла тежест. Лицето му се изкриви в гримаса. Ръка на сърцето, гърлото му издаде стон на отдавна потискана болка. Чашата и пурата паднаха на килима, постлан на лъскавия паркет.
| |
| − | | |
| − | Момчето скочи уплашено на крака. Докато се чудеше как да реагира, Мак с олюляна походка се тръшна върху кожения диван. Всичко, което Брайън можа да измисли в този миг, бе да свали новото си кепе и да го смачка в юмруците си от притеснение или по-скоро от объркване, дори паника. Той се огледа за помощ, но езикът му някак си залепна за небцето. Гърлото му се схвана, като че буца пръст заседна в него. За момент си помисли, че и на него не му достига въздух. Готов да разтвори широко вратата, за да привлече вниманието на всички, само жестът на Maк го спря. В очите му се четеше: “Недей!” или даже: “Моля те, не казвай на никого!”
| |
| − | | |
| − | Момчето се просна на колене пред дядо си. Мак го погали по главата, стараейки се да се държи, полсе обърса бързо стичащата се детска сълза. Вглеждайки се в изпепелялото лице на своя единствен внук, адмиралът се опита да се усмихне.
| |
| − | | |
| − | - Оооо, не този поглед, кадет - започна той със шеговит тон. - Знам, че е бивш фашист. Сега работи за нас, о’кей?
| |
| − | Брайън закима машинално. Германецът бе последното нещо на света, което го интересуваше сега. Той избърса сълзите си с пилотката, но преди да отвори уста,
| |
| − | Мак продължи:
| |
| − | | |
| − | - Фон Браун е голяма клечка. Трябва да го запомниш много добре. Твоето бъдеще е в негови ръце. Бъдещето на...
| |
| − | | |
| − | - Дядо! - изстена Брайън заедно с последния си жив роднина. Нима щеше да остане пълен сирак?
| |
| − | | |
| − | - Шшшш... - адмиралът постави пръст на устните му, борейки се с новия прилив на болка, която го накара бързо да събере мислите си и да вземе окончателно решение.
| |
| − | | |
| − | Неочаквано вратата се разтвори. Това бе Радж - верният ням слуга на адмирала, облечен в традиционна индийска носия с чалма на главата и смешни чехли със закривени връхчета. Той влезе тихо, като котка. Дискретното му поведение издаде, че знаеше какво става. Това шокира момчето. В главата му забучаха объркани мисли и светкавични обвинения.
| |
| − | | |
| − | С ловки движения на пръстите, Мак даде знак на индуса какво да направи. Радж кимна одобрително и безшумно залости вратата отгоре и отдолу, стараейки се да не щракне със секретното резе. После се наведе, вдигна пурата и чашата от пода, и с безстрастен жест пожела да поеме кепето от ръцете на кадета. Брайън се дръпна възмутено и изгледа дядо си, обвиняващ слугата в липса на всякакво уважение, дори елементарно чувство на състрадание към своя господар.
| |
| − | | |
| − | - Синко - Мак промълви стоически, - не му се сърди. Аз съм виновен за всичко. Радж следва моите указания.
| |
| − | | |
| − | Ококореният насреща му поглед се замъгли от напиращи сълзи. Младежът отказваше да приеме каквото и да било обяснение. Не знаеше накъде да извърти глава, за да не гледа дядо си право в очите, нито пък тоя арогантен слуга.
| |
| − | | |
| − | - Аз умирам, мойто момче - продължи адмиралът, погалвайки го по главата, като бебе. - Нямам много време. Бих искал да запомниш последните ми думи за цял живот.
| |
| − | | |
| − | Кадетът стисна пилотката си с юмруци и върна поглед обратно върху дядо си, готов да процеди нещо през зъби. В отговор, Мак се усмихна, прекара пръсти през гъстите му русоляви къдрици с леко рижав оттенък и добави:
| |
| − | | |
| − | - Благодаря ти, че се държиш като истински мъж. Готов ли си да посрещнеш истината с отворени очи, кадет?
| |
| − | | |
| − | Брайън изхлипа. Сграбчи едрата длан на дядо си и я притисна до устата си, за да не издаде онзи гаден, детски рев, който мразеше от времето на бомбардировките. Точно сега би било несправедливо да остане сам самичък на света!
| |
| − | | |
| − | Мак хвърли поглед на Радж. Индиецът кимна и тихо пое по витата стълба нагоре към читалнята. Малко преди да изчезне във вратичката към таванските стаи, той погледна добрия си господар с очи преливащи от благодарност и още веднъж му се поклони - този път по индийски, с притиснати длани за молитва, като за последна раздяла.
| |
| − | | |
| − | - Какво е тук един човешки живот - Мак прошепна реторически, след като останаха насаме. - Целият свят е ''таймшип'', в който ние всички пътуваме към глобалната съдба на човешкия род, дори на целия Космос.
| |
| − | | |
| − | Брайън замига учудено, без да разбере за какво става въпрос. Те никога не си бяха говорили така; това звучеше някак си... философски, като цитат от учебник. Момчето повтори на ум всяка дума и изведнъж сълзите му секнаха. Нямаше смисъл да плаче. Това бе животът и толкоз. Тези неща се случват всеки ден, все на някого. И никакви сълзи, нито каквито и да било красиви думи можеха да променят нещата. Звучи несправедливо, но е така. Хората умират, те са смъртни!
| |
| − | | |
| − | Мак иска всяка дума да бъде запомнена? Така да бъде.
| |
| − | | |
| − | Адмиралът въздъхна на пресекулки. Потупа по дивана, канейки момчето да се настани до него удобно.
| |
| − | | |
| − | - Когато баща ти почина - почна той отдалеч - лекарите ме предупредиха, че сърцето ми e по-старо от мен. Мда... - Toй измляска сухо. - Как да ти кажа… Като сега си спомням как старият Сър Брайън, моят прадядо, чието име аз и ти носим, ме закле в деня на смъртта си. Не знаех какво да мисля тогава. Бях само на дванадесет, по-малък от теб...
| |
| − | | |
| − | Всяка дума се запечата в ума на кадета с невероятното чувство, че той вижда - а не просто си представя - как всичко това се е случило в края на XIX век:
| |
| − | | |
| − | ''Сър Брайън е положен в една от таванските стаи, където обикновено живеят слугите. Чакат го да умре от няколко седмици. В неговия случай нищо не помага. Той гони осемдесетака. Малкият Мак плахо пристъпва до леглото, загледан уж в пода, а крайчецът на окото му крадешком следи всяко движение на стареца. Кой знае защо, смъртникът е заповядал да повикат точно него, най-младия и най-палавия от всичките тридесет и седем наследници на рода Макталиън. Сър Брайън се заглежда в луничавото лице на рижавия си правнук и момчето плахо предприема още една стъпка напред, потрепвайки, като лист на студен вятър...''
| |
| − | | |
| − | - Брайън - Мак прекъсна видението на кадета, - той ми каза нещо, което промени целия ми живот. - Адмиралът уверено поклати глава и добави: - Както ще промени и твоя...
| |
| − | | |
| − | ''Старият Сър Брайън говори с последни сили, нo с твърдия провинциален акцент на шотландски родолюбец:''
| |
| − | | |
| − | ''- Богатството не струва ниш без земята, от която чиляк е напраен и в коят’ пак са връща. Не ти треба земя без доблест, момче! Треба да разбереш: тва е свещена война, в която ние ората сме длъжни да победим - да си земем обратно свободната воля дет ни бе отнета с измама, нали тъй? Право казвам, а? Ша га напраиш ли? Заклевам те!''
| |
| − | | |
| − | ''“Да направя какво?”, мисли си хлапето, кимайки престорено в знак на съгласие. Нищо не му влиза в акъла. “Какво говори този старец? Цял живот е скитал по света и знае много неща, ала напоследък никой не му разбира думата.”''
| |
| − | | |
| − | ''Сбръчканият благородник посяга да докосне рижавия Мак и момчето плахо зърва за помощ към вратата. Старецът му хвърля обвинителен поглед, като на предател. Той бе поискал от него да я затвори на влизане, а ето че тя е леко открехната и сега роднините слухтят нагло, надничат от тъмното коридорче с лукави очи.''
| |
| − | | |
| − | ''Мак знае какво интересува родата: дали в последния момент няма да има промяна в завещанието. А слугите, изпълнени със суеверен страх, само се ослушват да разберат дали господарят не вижда духове и привидения, дошли да приберат душата му. Това била любимата му тема откак се завърнал от Арабия преди десетина години. Правили там някакви разкопки - един Бог знае какво са изровили! Така или иначе, в очите и на едните и на другите се чете забранената мисъл, която никой не смее да изрече на глас, но която измъчва стареца и го кара да се чувства пришелец в собствения си дом. Наскърбен и уморен от отчуждение, едри, парещи сълзи напират в очите на престарелия археолог.''
| |
| − | | |
| − | ''- Нима вси ма имат за смахнат? - мъмри той под нос, уж без да се обръща към правнука си. Извива глава настрани, бърше очи с юмрук. - О, Боже, да имаше сал един да ма чуе.''
| |
| − | | |
| − | ''Рошавото хлапе доближава до смъртното ложе, посягайки плахо да докосне другата кокалеста ръка от чисто състрадание. В дълбоките сини очи на стареца, помътнели от времето, блесва искра на надежда. Той заговорнически поглежда към детето, грабва бастуна си, окачен на рамката на леглото и със сила затръшва вратата под носовете на безочливите си потомци. Сега с тих, малко страшен шепот, започва да разкрива помишленията на сърцето си пред тридесет и седмия си наследник - неговия таен любимец:''
| |
| − | | |
| − | ''- Слушай ма сега внимателно, Брайън. - Беловласият мъж се оглежда по навик. - Ти си кръстен на мене. Ти ша ма разбереш, знам. Аз не съм луд! Просто не съм от тоя свет! Наричат ма изобретател, ала аз сал са опитвах да напрая квото съм видел с очите си. Там - посочва той с крив, треперещ пръст към тавана - отатък булото на звездите.''
| |
| − | | |
| − | ''Рижкото обърсва носа си с ръкав, извърта очи нагоре, без да смее да повдигне глава, а прадядо му продължава:''
| |
| − | | |
| − | ''- Запомни, по твойто време хората ша мрат кат мухи в тор. След тва ша понечат да си напраят обиталище на Луната, па и сред звездите, далеч зад облаците, та дано са скрият от Божия гнев. Ала преди тва, ти ша плуваш под водата кат Свети Йона у корема на морското чудовище. И ша летиш из небесата на криле на железни птици, квито тогаз ша бръмчат насам-натам с пушаци. Коли без коне ша са блъскат из улиците, според както пророк Данаила предрече у Писанията. Ша ставаш адмирал, синко, голем и знатен. Ала войната тогаз ша бъде друга - ужасна - из небето, под водата, насекъде! Така ша разклатят природните стихии, докат въздуха почне да са топи нажежен. Да знаеш, ша има много таквиз неща, дет на ум човешки не са дохождали. У друга земя ша живееш, синко, отвъд океана. Та кат видиш туй да са сбъдва, спомни си кво ти предскох, а?''
| |
| − | | |
| − | ''Момчето подсмръква силно и старецът го поглежда изкосо, прижумявайки, сякаш го измерва от глава до пети.''
| |
| − | | |
| − | ''- Верваш ли ме, Брайън Макталиън младши? - пита той строго, неочаквано пронизан със съмнение.''
| |
| − | | |
| − | ''Мак кима. Благородникът забелязва с премрежен поглед, че в очите му се чете скрита радост. И нещо друго.''
| |
| − | | |
| − | ''- Вярвам Ви, сър Брайън МакТалън - отговаря хлапето и шепне потайнически: - Веднъж чух по-големите момчета да си говорят пред вечерния огън с конярите за ангели и демони, за Ада и Рая, за смъртта. Аз никак не се уплаших.''
| |
| − | | |
| − | ''Старецът се усмихва с пожълтели, изкорубени зъби.''
| |
| − | | |
| − | ''- О, аз бих могал да та науча на много таквиз неща, чедо. Ала ти са роди твърде късно. - Окото му потрепва. - Време ми не остана. - Последната дума сменя тона на гласа му, някак си поетично: - Ах, “време”, ква магия е туй. - Той премигва, махва с ръка, надига се в леглото и поема делово: - Чуй ма сега. Има едно нещо, дет треба да запомниш. Бедуините от испанска Сахара га наричат Белия гарван на Но...! - Дъхът на смъртника секва. Той отваря широко уста, опитва се да довърши: - Но..., Нойй! - изхрипва гърлото му злокобно.''
| |
| − | | |
| − | ''При това, изглежда че той се бори с въздуха. Като че някой го е стиснал за гърлото, а той се опитва отчаяно да се освободи. Едната му ръка бавно и трудно се спуска до постелята, притисната надолу, може би от невидим дух. Другата сочи във въздуха. Изпъната е за помощ към някого, който се появява там, в ъгъла на тавана. Нима?''
| |
| − | | |
| − | ''Mалкият Maк поглежда нагоре, но не вижда посетител от духовния свят. Тялото му трепери, усеща, че се изпотява. Опитва се да избърше чело и точно тогава жилестата ръка на прадядо му го сграбчва за ръкава, и го придърпва към себе си. Старецът шепти в ухото на вцепененото дете:''
| |
| − | | |
| − | ''- Тяхното царство идва... - Последният дъх на Сър Брайън излиза от устата му с леко съскане: - Пази бастуна... Вътре има... - Тялото му се отпуска безжизнено на леглото; длан докосва гърдите на момчето за сбогом. Това е краят.''
| |
| − | | |
| − | ''“Бастуна?” Момчето не знае какво да мисли. Поема го като щафета и оглежда дръжката от гравирана слонова кост, която завършва с клюн на гарван, приличащ по-скоро на бял орел. “Какво има вътре? Скъпоценни камъни?”''
| |
| − | | |
| − | ''Когато Брайън МакТалън II отваря вратата на мансардата и бавно минава всред ококорените роднини, всички застиват в почуда. Опасенията комай са се сбъднали. Нима умопобърканият благородник е избрал съименника си за техен господар и владетел над всичките му имения? Този сополанко ли ще се разпорежда с техните имоти, а?''
| |
| − | | |
| − | ''Главната слугиня се прекръства и останалите я поглеждат с ужас. Тя само посочва с пръст към рошльото, който бавно напуска задушния коридор, подпирайки се на бастуна на покойния археолог. Погледът на детето е изпълнен с пренебрежение. Хич не му и побира акъла, че понеже е половин сирак и баща му вече е пропил неговия дял, нищо няма да наследи - освен тоя бамбуков бастун. Така или иначе, хлапето напуска с изправената осанка на кавалерист - точно както Сър Брайън стъпваше господарски, докато бе жив...''
| |
| − | | |
| − | - Кадет, донеси ми трофея на баща ти - адмиралът посочи към бюрото. Коженият диван поскръцна и момчето се стресна. Бяха му необходими няколко секунди да се ориентира. Смразяващият разказ от края на деветнадесети век бе все още толкова жив в съзнанието му. - Статуетката на Хермес. - Мак посочи отново, държейки се с другата ръка за сърцето. - Там, между мастилницата и зелената лампа. Виждаш ли я?
| |
| − | | |
| − | Брайън скочи и се огледа, бързо идвайки на себе си. Грабна бронзовата фигурка и се върна на дивана при дядо си.
| |
| − | | |
| − | Мак пое трофея с особено благоговение, като светиня.
| |
| − | | |
| − | - Това е всичко, което остана от имението на родителите ти в покрайнините на стария Лондон - продължи той, сякаш болката му бе попреминала. - Фашистите бомбардираха фабриката за вълнен текстил на дядо ти Малкълм Родшийлд, понеже снабдяваше фронта. Само металът остана. - Адмиралът прочете с носталгия: - Triangle Valley Club. Връчиха този Хермес на баща ти по случай първия му полет през 1932-ра, когато ти се роди. - Той с усилие започна да развърта дъното на поставката, геройски потискайки болката в гърдите.
| |
| − | | |
| − | - К-какво? - смаяно промълви кадетът.
| |
| − | | |
| − | - Тогава баща ти каза: “Приемам този слуга на боговете като награда за направата на моя син, защото този полет май бе пълен провал!” Всички така се смяхме. Малцина подозираха, че войната вече бе на прага на историята.
| |
| − | | |
| − | На Брайън му се стори, че умът му прелетя над фабриките на дядо си по майчина линия, където видя не само руините от бомбардировките, но и онази светла утрин, в която баща му получаваше този авиационен трофей. Типична британска мъгла, разсейваща се след изгрев слънце; малка трибуна под платнен навес, зелена поляна, весели гости, облечени в бяло дами, чиито рокли сияят в синкав оттенък...
| |
| − | | |
| − | Мак най-после отвори дъното на статуетката и извади оттам странно малко ключе, увито в топка памук.
| |
| − | | |
| − | - Това е твоето богатство - прошепна той, подаде го гордо на внука си и кимна няколко пъти за по-голямо потвърждение. - Радж ще ти обясни какво, кога и как. Още си твърде млад да знаеш подробностите. Там ще намериш всичко, което наследих от стария Сър Брайън. Не можах да се доверя на адвокати. Радж ще ти бъде верен до гроб и ще остане с теб докрай. Ако не знаеш, той бе мой адютант и телохранител докато бях на служба в Индия. Така си загуби езика - отрязаха му го - докато ми спасяваше живота. Запомни, ти си Брайън трети - последният от рода МакТалиън. Затова...
| |
| − | | |
| − | Пропиваща болка спря дъха на адмирала. Той хвана внука си за реверите на новата куртка, придърпа го до лицето си и прошепна с последни сили:
| |
| − | | |
| − | - Обиталища на Луната и между звездитееее...
| |
| − | | |
| − | Мак се отпусна назад. Главата му се килна на една страна, а Брайън се разтрепера в смъртните обятия на дядо си.
| |
| − | | |
| − | “Нима това е краят?”, помисли си той, преодолявайки страха. Все пак, това бе любимият му дядо, а не самата смърт. Нея трябваше да мрази, а не Радж или тяхната тайна.
| |
| − | | |
| − | Една от дланите на Мак се докоснаха до гърдите на момчето за сбогом, преди безжизнено да се спусне на черния диван. Статуетка остана да лежи в скута му, с отворено дъно на поставката. Гледката бе зловеща, но ... тиха, спокойна.
| |
| − | | |
| − | Кадетът се изправи със свити юмруци и стиснати зъби. Той разтвори дланта си. Ключето се бе отпечатало върху загрубялите му пръсти, похабени от военно обучение и самолетна грес. Toй се огледа и бързо го мушна обратно в тайника, като с усилие завинти дъното. След това се сви в ъгъла на дивана срещу дядо си и се загледа в лъскавия трофей.
| |
| − | | |
| − | Музиката от другата страна на вратата свърши. Гостите заръкопляскаха. Старият стенен часовник удари десет през нощта без да пита дали моментът бе подходящ. Звукът на камбанките му тържествено изпълни офиса на стария адмирал, който незнайно за света лежеше мъртъв на дивана в своя домашен офис. Някой запя на живо един от любимите шлагери на оцелелите от войната. Всички в хола подеха меланхоличната песен, запомнена от дългите ешелони изнизващи се от Германия. Може би самият певец, а може би някой друг седна зад рояла и започна виртуозно да акомпанира.
| |
| − | | |
| − | Затворил очи, четиринадесетгодишният кадет си помисли, че човек е жалко същество, което никога не може да знае какво става зад една затворена врата. Независимо от това колко велик, богат или влиятелен можеше да бъде той в даден момент, човек си оставаше едно ограничено създание.
| |
| − | | |
| − | | |
| − | | |
| − | Доктор Брайън МакТалиън III отвори очи и се намери обратно в офиса си - същият офис на стария адмирал, непокътнат след повече от половин век. Той остави снимката на мястото й, пред вазата с кървавочервените свежи рози.
| |
| − | | |
| − | - Какъв жив спомен, каза си военният учен. - Колко е кратък човешкият живот, а? Мак е вечно млад на тази снимка, а ето че... - Той въздъхна тежко и добави: - А ето, че вече и неговият внук е на път да се пресели в отвъдния свят.
| |
| − | | |
| − | Докторът се вгледа в бледото отражение на старческото си лице върху тъмния дисплей на неразлъчния си лаптоп.
| |
| − | | |
| − | - О, не преди да видиш делото на ръцете си, момче - прекъсна той мрачните си мисли с престорено възмутен тон, окуражавайки сам себе си. - Я се стегни!
| |
| − | Изведнъж курсорът блесна и на черния фон се изписа думата “Авадон” - това бе отсрещната страна, която реагираше на неговото послание с покана за кодиран чат.
| |
| − | | |
| − | Оттам написаха:
| |
| − |
| |
| − | '''АВАДОН:''' Снимката е прекрасна, вижда се отлично!
| |
| − | На нов ред под посланието светна думата “Аквалукс” и докторът бързо отговори:
| |
| − |
| |
| − | '''АКВАЛУКС:''' Радвам се за вас.
| |
| − | | |
| − | След малко дописа:
| |
| − | | |
| − | '''АКВАЛУКС:''' Надявам се да се видим скоро.
| |
| − | | |
| − | '''АВАДОН:''' Заповядайте по всяко време.
| |
| − | | |
| − | '''АКВАЛУКС:''' Уговорено. Чакайте гости.
| |
| − | | |
| − | '''АВАДОН:''' До скоро.
| |
| − | | |
| − | '''АКВАЛУКС:''' Край. [x]
| |
| − |
| |
| − | Дисплейът угасна. МакТалиън натисна малък бутон с изображение на полумесец, от което лаптопът заспа. Затваряйки капака, трофеят на баща му се появи пред лицето му, стоящ неизменно на местото си повече от половин век. Бронзовият “Посланик на боговете” на Франческо Ригети бе потъмнял с времето, само гравираната му плочка старателно излъсквана през годините. Ученият попипа с пръсти малките крилца на глезените на Хермес и тържествено зачете надписа:
| |
| − | - ''“На Джош Б. МакТалиън по случай първия му полет...”'' - Замислен, докторът стана иззад бюрото и се запъти към библиотеката. Там, на тънката ивица стена между секциите, бе окачена страницата от онзи вестник със снимката на дядо му, поместена в рамка със стъкло. - Мак, аз съм готов - въздъхна той, кимайки към избелялата статия.
| |
| − | | |
| − | По стар навик той приглади белите си мустаци, прекара длан по наболата брада и погледна часовника на ръката си. Вече бе време да се обръсне.
| |
| − | - Предай на стария Сър Брайън, че часът наближи - каза той и излезе от стаята, пристягайки военния халат около кръста си. Трябваше да се приготви за международната финансова среща нa Космическите държави в Хюстън, Тексас.
| |
| − | | |
| − | | |
| − | ----
| |
| − | 10) (немски) Vergeltungs Waffe 3 - “Оръжие на отмъщението”, недовършена разработка на ракетата V2, с която нацистка Германия планираше да бомбардира не само ЛОндон, но и САЩ.
| |
| − | | |
| − | 11) Wernher von Braun - бащата на немското ракетно гориво, бъдещ директор за NASA.
| |
Тази статия бе повод на спорове между автора на произведението (и създател на статията), и част от екипа на БГ-Фантастика. Повече информация по въпроса:
