Николай Райнов

{{{лични}}} {{{координати}}} {{{био}}} {{{дейности}}}

Николай Райнов е писател, преводач, художник, изкуствовед, дългогодишен преподавател по история на изкуството в Художествената академия в София.

Биография

Още от раждането Николай Райнов е белязан със странна съдба. Появата му на бял свят става на 1 януари 1889 г. по стар стил, малко след полунощ, в изоставена мелница, където баща му Иван и майка му Елена се подслоняват, докато търсят родното място на бащата.

Бащата, Иван Райнов, е отгледан като роден син от преводача на руското посолство Черкаски, който бил бездетен и открил детето, загубено от баща си Николай (дядото на Николай Райнов) при пътуване до Цариград. Момченцето Иван било намерено полуживо, след като няколко дни се крило в гробищата. Вторият му баща му дава добро възпитание и го образова, но Иван Райнов престъпва волята му и се записва в опълчението по време на Руско-Турската освободителна война от 1877-1878 г.

Майката на Николай Райнов, Елена, умира при раждането на петото си дете. Едва деветгодишен, Николай Райнов се грижи за двете си сестри Иванка и Невяна, както и за по-малкия си брат Стоян. Едно от децата в семейството, Райчо, умира. Още от малък Николай бил много сладкодумен и обичал да разказва приказки, които били толкова интересни, че сестрите му се чудели кое и колко от тях е измислено от брат им.

През 1908 г. Николай Райнов завършва Духовната академия в София с отличен успех, но отказва получената стипендия за Висшето духовно училище в Киев. Това предизвиква дългогодишен разрив в отношенията с баща му Иван, който не може да се примири, че синът му не желае подобна житейска реализация. Записва философия, но няма средства и прекъсва. Става писар в Архиерейското наместничество в Провадия.

През 1910 г. Николай Райнов става студент по декоративно изкуство в Държавнто индустриално училище.

През 1912 г. издава първата си книга – “Богомилски легенди” – с псевдоним Аноним. Чак 4-5 месеца по-късно Антон Страшимиров публикува в две последователни книжки на списание “Наш живот” (кн. 9-10) голяма рецензия за книгата, като нарича автора “творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали”, а дебюта му – “събитие”.

През 1912-1913 г. по време на Балканската и Междусъюзническата война Николай Райнов се записва в Червения кръст и става фронтови санитар.

По време на Първата световна война става военен кореспондент за “Военни известия” и “Отечество”. Работи едновременно върху “Видения из древна България”, “Книга за царете”, “Слънчеви приказки”, “Очите на Арабия”.

Запознава се с братовчедката на Асен Златаров, Диана Минчева, която става негова съпруга през 1918 г. През 1919 г. се ражда синът му Богомил Райнов, а през 1921 г. – второто дете в семейството – Боян Райнов. Поради бедността всички се местят в Пловдив при роднини на жена му Диана. В периода 1918–1919 г. Николай Райнов сътрудничи на Гео Милев и пише ред статии за неговото сп. “Везни”.

Същата 1918 г. издава няколко книги: “Видения из древна България”, “Книга за царете”, “Очите на Арабия”, “Слънчеви приказки”, “Между пустинята и живота”, поемата “Градът”. Прави второ издание на “Богомилски легенди”, разширено издание на “Книга на загадките”, превежда “Тъй рече Заратустра” на Фридрих Ницше.

През 1919 г. се отправя на голямо пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия.

През същата 1919 г. е отлъчен от Българската православна църква и анатемосан заради "Между пустинята и живота". Според Светлозар Игов този роман е "интересен опит да се създаде български философско-стилизиран роман за Исус Христос като плод на земната грешна любов и изразител на еретични и бунтарски тежнения" ("История на българската литература", С., Изд. "Сиела", 2001, с. 578).

Паралелно сътрудничи на сп. “Златорог”, публикува в “Родна реч” (Казанлък), редактор е на детското списание “Картина и приказка” (1928 г.), сътрудник и главен редактор на сп. “Орфей”, орган на Теософското общество. През периода 1922–1927 г. Николай Райнов работи като главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. Именно от там го командироват за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, Райнов приема преподавателското място, предложено му в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 г..

През 1928 г. умира съпругата на Н. Райнов - Диана, както и приятелят му Васил Пундев и интересът на тази изключителна личност с разностранни културни интереси към неортодоксалната теософия се задълбочава още повече. Все още недостатъчно изследвани са отношенията между Райнов и Петър Дънов (Беинса Дуно). В статията си „Николай Райнов - мисията на един окултен ученик в света“ Радислав Кондаков преразказва спомени на свидетелка на разговор между двамата, която чула случайно и в който единият назовавал другия "Махатма", т. е. "Учителю". Там се посочва и това, че Николай Райнов е бил масон с много висок чин в йерархията, ръководител на ложа "Парсифал" [1]. Факт е, че неговата книга „Симбол и стил“ е публикувана и в момента също може да се прочете на масонския сайт [2]. Калин Николов пише в статията си „Николай Райнов. Сътворител на митологии“ следното: „...Райнов се интересува от забранените книги на сектите, откровенията на алхимиците, розенкройцери, менонити, проследява борбите срещу догматичното християнство от тайнствените братства до трудовете на Спиноза за преодоляване верските различия между евреи, араби, християни...“ [3]

След 9 септември 1944 г. пише пиесата “Кърваво лято”, както и поредицата романи “През вековете”, от които успява да издаде само първия – “Кръвожадни” (1947 г.).

Енциклопедична натура със смела лична позиция, по време на социалистическия режим често е подлаган на нападки от марксистката критика, два пъти е провалян 25-годишният юбилей от издаването на първата му книга, но въпреки всичко става професор, академик (1945 г.), заслужил деятел на изкуството (1952 г.).

Николай Райнов умира на 2 май 1954 г. Изключително работоспособен, той оставя наследство от 60 оригинални художествени и научни книги и над 30 сборника с преразказани и обогатени приказки от цял свят.

Принос към фантастиката

Николай Райнов преразказва огромно количество приказки, както български, така и от цял свят. Енциклопедичните му познания и философската му ориентация придават на преразказите модерна интерпретация, която ги поставя донякъде извън жанра на традиционната приказка, и ги сродява с жанра фентъзи.

Много от символистичните му творби също са смес от символизъм с реални елементи, и по право следва да бъдат причислени към жанра магически реализъм.

Стил и особености

Творчеството му е уникално за българската литература със съчетаване на дълбоки познания по родна история и фантастично-приказни мотиви от цял свят, както и с модерната им за началото на ХХ век философска интерпретация.

Символистичните му творби се отличават с философската си дълбочина, богатството на смисли и духовното търсене.

Библиография

Нефантастика

Цикли

• „През вековете“ - цикъл исторически романи
  • 1947 г. – “Кръвожадни“

Пиеси

• “Кърваво лято“

Издания

Самостоятелни издания

(Списъкът е непълен.)

• 1912 г. – “Богомилски легенди”
• 1918 г. – “Видения из древна България”
• 1918 г. – “Книга за царете”
• 1918 г. – “Очите на Арабия”
• 1918 г. – “Слънчеви приказки”
• 1918 г. – “Между пустинята и живота”
• 1918 г. – “Градът” (поема)
• 1918 г. – “Богомилски легенди” (2 издание)
• 1918 г. – “Книга на загадките” (2, разширено издание)
• 1920 г. – “Светилник на живота” (сборник)
• 1920 г. – “Източно и западно изкуство”
• 1922 г. – “Имало едно време” (пиеса)
• 1924 г. – “Златното птиче”
• 1924 г. – “Най-хубавите народни приказки”
• 1924 г. – “Зараждане на изкуството и печата”
• 1925 г. – “Днес и утре”
• 1925 г. – “Сиромах Лазар”
• 1925 г. – “Юнак над юнаци”
• 1925 г. – “Орнамент и буква в славянските ръкописи на Народната библиотека в Пловдив”
• 1928 г. – “Кораб на безсмъртието” (сборник поеми)
• 1928 г. – “Вечни поеми”
• 1928 г. – “Човекът и образът му”
• 1929 г. – “Великият цар”
• 1929 г. – “Една вечер у Перикла”
• 1929 г. – “Малък художествен речник” (кратка енциклопедия на известни творци)
• 1931-1934 г. – “Приказки от цял свят” (32-томно издание)
• 1933 г. – “Самодивско царство”
• 1939 г. – “Княз и чума”
• 1939 г. – “Отдавна, много отдавна”
• 1939 г. – “Разкази и легенди”
• 1939 г. – “Самодивско царство”
• 1939 г. – “Сърдечен огън. Дамаскини и притчи”
• 1939 г. – “Счупени стъкла. Разкази из съвременния живот”
• 1941 г. – “Вечното в нашата литература” (9-томна поредица)
• 1941 г. – “История на пластическите изкуства” (20-тома, уникално и изключително ценно издание с прекрасни приложения, оказало огромно влияние в развитието на българската култура).
• 1947 г. – “Кръвожадни"

Преводи

• 1918 г. – “Тъй рече Заратустра” - Фридрих Ницше
• „Рубаят“ - Омар Хаям

Източници

• Енциклопедия "България". Издателство на Българската академия на науките. С., 1986, т. 5

• Биографии на българските писатели, изучавани в училище. Изд. "Слово", В. Т., 1995

• Мичева-Пейчева, Калина. Биографии на български писатели. Издателство "Дамян Яков", С., 2005

• Игов, Светлозар. История на българската литература. Издателство "Сиела", С., 2001

• Кондаков, Радислав. Николай Райнов - мисията на един окултен ученик в света. С., 2006, www.beinsadouno.com, [4]

• Николов, Калин. Николай Райнов. Сътворител на митологии, сп. "Усури", С., окт. 2006