Беседа:Диви теменужки

Откъс от фантастичната повест “Диви теменужки”

Пътища, пътища, пътища… Те се пресичаха и разделяха, бягаха успоредно, без да се срещнат някога и не водеха до никъде. След пътешествията си в пустинята, алчно протегнала хищните си пясъчни пръсти, за да обхване “доброто старо кълбо”, както го наричаше говорителят на Генералния щаб, Андрей се почувства променен. Все още не можеше да определи за добро или за зло бе промяната. Когато затвореше очи, а понякога и когато бе пропуснал да го стори, наоколо се залюляваше пясъчен океан, по който се разхождаха само миражи. След като срещна някои от тях, у него остана нелепото усещане, че са реалност, а градът се бе превърнал в мираж. С времето това чувство вероятно щеше да премине. Защото именно те, Градовете, успяха да оцелеят, да се наложат, да властват. “Градовете, които вчера създадохме ние и които са наши господари днес” – мислеше той, вперил очи надолу от последния етаж на огромната кула от метал и стъкло. Денят бе хубав, светлосив като гълъб, и бавно си отиваше. В оловния здрач по всички артерии на града течеше безкраен метален поток. Огромните административни сгради, магазини, бюра, институти и заводи вече бяха пусти. Участниците в потока бързаха да заемат местата си в подземните гаражи или на специалните паркинги, за да изпреварят падането на гибелния мрак. Те се страхуваха до лудост от нощното лице на Града. И имаха право…