Модели
| Модели | |
| Автор(и): | Евгени Алексиев |
|---|---|
| Първо издание: | 1980 г. |
| Жанр(ове): | научна фантастика |
| Изкуство: | литература |
| Вид: | разказ |
„Модели“ е разказ от Евгени Алексиев, в жанра научна фантастика.
Сюжет
Чрез изобретение, наречено електронно-протонен излъчвател, през пространството мигновено се пренасят частици и се извършва дистанционно кражба на класически платна. Апаратът е настроен мното прецизно по координати и премества през пространството самата материя на боите от платната. Картините се проектират на ново платно, като на мястото на оригинала в галерията остава празно поле. Апаратурата губи своята прецизност и част от картините започва да се проектира извън рамките на платната върху стените на лабораторията. Дали с това се увреждат завинаги безценните шедьоври на човешката култура, или се създават нови уникати, които ще отворят касите на нелегалните колекционери? Конфликтът между двамата супер крадци води до загуба на контрол над апаратурата. Сега вече не само маслените бои и изображенията от платната се проектират, но излъчвателят пренасяйки материализира образа в триизмерен обект. При създалия се конфликт между двамата интелигентни крадци, върху телата им последователно се проектират две изображения, които безвъзвратно ги трансформират. Но докато в единя случай се наслагва и материализира разкривената човешка фигура на умерен абстракционист, в другия се проектира картина на Модиляни, на която различните части на нарисуваното тяло са разхвърляни хаотично по платното. Алчността на злия гений води до своя логически завършък в саморазрушаване. От друга страна - смисълът на една абстракция в контекста на логиката на реалността и каква може да е връзката между двете. Разказът притежава очарованието на неочаквания изненадващ обрат в своя край. Написан през 1975 г. от едно мечтаещо хлапе, омагьосано от науката, фантастиката и бъдещето.
- ***
Модели
научно-фантастичен разказ
Няколко експерти, скупчени в средата на галерията, забили поглед в белите платна. Тициан, Леонардо, Грюневалд... допреди малко блестяха багрите на майсторите... Сега платната са празни. Великолепни рамки с пусти, безизразни платна. Сякаш никога до тях не е докосната четка! И много бързо се придвижва странният крадец. „Богородица с младенеца”... Те втренчват поглед в мекия цвят на лицето, в експлозивния венециански залез. И в миг само платното опустява. Златистото на залеза, синьосивото небе. Багрите се разтварят във въздуха сякаш... „Сваляйте платната! – крещи истерично някой.
По стените на залата висяха платна, от тях някои бяха изпълнени, останалите – все още празни, студени платна. В креслото седеше човек, той се усмихваше самодоволно, откривайки купчина развалени зъби. Той остави настрана вестника, погледът му запълзя по стената. Пъхна ръка в множеството проводници, кристали и премести лоста. Той приближи до стената и с любопитство заразглежда картините. Измърмори нещо, чукна с нокът златистото на венецианския залез. След туй се залови да събира платната. На мястото им на стената той постави нови, празни платна...
Влезе Художника.
-Хенри Вайсман! – рече той и се усмихна.
Физикът настройваше апарата. С мъка успяваше да наклони електронно-протонния излъчвател.
- Какво правиш! – губейки търпение, Художника почукваше платната.
Стивън надигна лъсналото си теме, попи с кърпичка потта, сега главата му прие официален вид. Тя много приличаше – голата глава на физика – на онези червено оцветени лампи в машината, където се ровеше кой знае защо!
- Излъчвателят е повреден – поде Стивън.
- Обещах му картини от Модилиани... – отвърна възбудено Художника. – Обещах му абстракции от Пикасо...
- Системата е разстроена! – повтори Стивън.
Художника се изсмя.
- Ще купим нова – той посегна към лоста. – Още няколко платна само. Обещах на Вайсман абстракция.
Стивън го дръпна рязко за рамото.
- Погледни! – извика физикът. – Половината от портрета се проектира върху стената.
На стената висеше портрет – прекрасно платно на Тициан. Но багрите преливаха през рамката. Към стената – там бяха изобразени очите на младежа и далечни сгради, плувнали в светлината на слънчев залез. На стената блестяха багрите на художника. А част от платното беше пуста.
- Ще похабим картините. Излъчвателят дава отклонения. Не е в контрола ми.
Художника скочи.
- Включвай! – заговори той бързо. – Още няколко платна. Вайсман ще ти плати. Двойно… Та това е Тициан! Половината от автопортрета!
Той грабна картината.
- В света няма подобно платно!
Там беше ръката на Тициан с четка, гърдите и меката извивка на главата, която продължаваше някъде извън рамката.
- Веднага проличава Тициан, истинският, неподправеният автопортрет… но само половината! Боите минават през рамката. Това е удивително, Стивън!
Художника отново посегна към лоста.
- Модилиани и Пикасо, портрети…
- Чакай! – каза Стивън. - Ще включа сам.
И той бавно наведе лоста.
- Отдръпни се! Не стой до стената!... Настрана!
Физикът изкрещя: “Настрана!” Но лостът бе вече наведен до крайност – апаратът започна безшумната си дейност. Машината беше повредена, нуждаеше се от почивка, но тя все още живееше. Един портрет с безумни очертания на лицето, от млад художник, търсещ нов път в изкуството, портрет с невероятни извивки на очите, носа, устата, страхотни кривини на скелетоподобното тяло, един колкото комичен, толкова трагичен изкривен портрет се откъсна от платното си в двореца и прониза в миг пространството. Между платното в галерията и апарата. А в излъчвателя имаше повреди.
“Настрана!” – изкрещя Стивън, но късно. Художника стоеше до платното. Той още нищо не забелязваше. Той се усмихваше иронично, а усмивката му се обагри в червено. Маслени бои. С огнени оттенъци. После усмивката се издължи, рязко се изкриви, при което лицето доби неприятно изражение. Носът увисна, а едното око внезапно отскочи нагоре, ушите се изтеглиха далече встрани. Островърхата глава се покри с буйни сини коси. По дрехите на Художника се разстлаха боите от платното на Модилиани. А след това – ръцете, краката, гърдите му изтъняха, изкривиха се ужасно. И смешно. Пред Стивън стоеше юношата от портрета на Модилиани. Един прекрасен модел…
Стивън изкрещя: “Настрана!”, но Художника не помръдна. С небрежна усмивка той чакаше. Апаратът звънна, а платното до него бе все още бяло. Той погледна физика, учуди се, че страните му са много, много бледи, а очите разширени – като чаши. Долната челюст на Стивън се спусна към яката на ризата и откри развалените му зъби. Главата му лъсна още повече.
После Художника усети, че кожата на лицето му се опъва, заболяха го устните. Той се изпоти – беше непоносимо горещо, а въздухът… Художника се задъха, главата му натежа, завъртя се и той с мъка погледна към апарата. Очите му! Те гледаха в различни посоки… Художника загуби равновесие. Единият му крак пропадна някъде, подът се надигна рязко отстрани, блъсна го…
Бавно, залитайки, Художника приближаваше. С ръце той придържаше таза си, който до болка отскачаше встрани, като ходеше. Художника спря да почине. И се свлече към пода – безформена купчина от плът и облекло. Художника опита да фокусира погледа си на апарата, но не успя. Със сила той изтръгна ръката си от джоба на панталона и натисна с пръсти очите си. След туй успя да стане и отново тръгна към апарата.
Стивън скочи и с вик се втурна към вратата…
Но Художника го изпревари. Направи невероятно движение. Направи невъзможното, крайниците му се разлетяха напосоки, той пристъпи напред. Два пъти. С цяло тяло той се облегна върху излъчвателя и го премести. Към вратата, към физика! Към Стивън… Прегърна с удоволствие лоста. И се отпусна към пода…
Стивън беше пред вратата, когато остра болка прониза тялото му. Жестока, режеща болка, която го смачка, разтегна, разкъса. За миг…
Малко преди лостът да бъде наведен до крайност, в съзнанието на Художника се открои мисълта, че портретът, който ще бъде проектиран, е от Пикасо…
Откъм вратата се дочу тъп звук на падащи тела.
