Натрапен контакт

Натрапен контакт Разказ

     Ла Ма опипа със светещ поглед мрака. Бе тъмно ... като в пещера. 
   Вдигна се с неочаквана пъргавина и се приведе напред. Наля сила в изпънатите си пръсти – бавно отначало, все по-устремнено после. Усещаше как дланите му се напрягат от сдържаната чудовищна мощ. Отърси се, когато достигна предела и притвори очи. Изчисти съзнанието си придирчиво, гънка след гънка, приклекна и натисна скалата. Тритонната грамада с неохота се отмести и отворът зейна насреща му. След непрогледната тъма на пещерата нощта му се видя сияйна като пролетно утро.
   Не беше ли сгрешил? Излезе разтревожен навън. Огледа с недоверие начупените силуети на скалните колоси и ниския небесен свод над тях. Въздъхна удовлетворено. Сметките му излязоха верни – проклетият спътник нямаше да провали експедицията му. В пълна фаза беше опасно ярък. Но тази нощ, не! Единствено звездите искряха разноцветно над главата му, но тях не би прогонил никога. Приятелската им благосклонност стопляше сърцето му.
    Трябваше да затвори “къщата” си. Мястото бе непристъпно – бе го избирал грижливо – и наоколо не бродеха злосторници, но знае ли ... Въпреки че в подобни ситуации нямаше пълномощия да разсъждава.
    Енергията му бе секнала наполовина. Стигна, все пак, да затули входа отвън. Но този път трябваше доста да се напрегне – твърде дълго бе зяпал като глупак звездите.
    Движеше се леко и уверено. Прескачаше настръхналите зъбери, плъзгаше се по обраслите с мъх скални гърбове и напредваше фантастично бързо. След два километра излезе на запусната пътека. На всеки десет метра тя прекъсваше и се губеше, но това не безпокоеше Ла Ма. Маршрутът му бе познат. Откак бе тук, планетата се бе изтъркулила по половината от тумбестата елипса, по която заобикаляше слънцето си и Ла Ма се чувстваше половин туземец.
     Сега се спускаше надолу. Едва забележимо отначало, все по-стръмно после. Вече съзираше под краката си тъмните клепнали покриви, сгушени в долината. Варосаните стени на къщичките проблясваха в мрака.
   Нямаше да слиза чак там. Дървото бе извън селото, на края на пътеката. Бухналата му корона се открояваше като изрязана с нож върху кадифето на небето. Тръпчивото ухание на зрели плодове го удари в главата и го подгони по пътеката – все по-бързо, сякаш уловен от привличането на неизвестно силово поле.
   Ненадейно залитна и спря. Улови чуждо присъствие – осезаемо и близко. Изпъна длан хоризонтално и вдигна нагоре крайния си пръст, по-къс и тънък от другите. Завъртя го бавно, като опипваше посоките. Засече натрапника – на четири крачки напред и малко вляво. Нищо ново, впрочем – обикновеният коктейл от неприязън, страх и жажда за мъст. По-силен от обикновено, но това бе без значение. 
    Задвижи втория си палец натам, докато попадне в целта. Излъчваше търпеливо. Букетът злоба в съседство бавно увяхна и избледня, прекъшен  от мощната струя на силовия поток. И когато помръкна съвсем, Ла Ма, отрезвен, пристъпи към грапавия ствол. 
   За малко не затъна в примката, но така му се падаше – щом толкова лесно губеше главата си.
   Прескочи тъмната купчина на сгърченото до дървото тяло и сграбчи едрия, зрял плод, който искреше между листата. Бяха три, тези златни топки. Сам ги бе инжектирал, за да фосфорецират в един от предишните си набези – всеки с различна програма, заложена в него. Другите два трябваше да почакат.
   Дишаше тежко, но си налагаше спокойствие. Стисна в ръка светещата топка и пое обратно. Но краката му натежаха и го приковаваха във влажната пръст. Спря преди завоя, потъпка в размисъл и отчупи разсеяно клонка от крайпътния храст. Невидимите иглички болно пронизаха незащитената му длан.
   Ла Ма сподави вика си, захвърли вейката и се завтече повторно към проклетото дърво. Закъса с пълни шепи зрелите плодове – обикновени, с гладка матова кожица, която не сияеше под пръстите му. За които нямаше нито разрешение, нито оправдание, освен спазмите в стомаха си, осъден да се тъпче с концентрати – година, две, до смъртния си час, ако трябва. Напълни половин торба и побягна – безшумно и професионално.
   Заличаваше машинално следите си.
   “Оскотявам все повече”, мислеше с тъпо задоволство час и половина по-късно. Седеше по турски пред входа на пещерата и гризеше лакомо плода на изкушението. “Ако остана още толкова, като нищо ще проям месо.”
   Потръпна за момент и се ухили.
   “И ще го открадна предварително, разбира се!”
   Почеса глава и притвори ресници.
   Първите лъчи на идващия ден погалиха опрощаващо рошавата му козина.
                                             *  * *
     Този път не кокетира със себе си. Разгъна опразнената торба и даже я тръсна веднъж-дваж. Предвкусваше сладката тежест на вкусотиите, с които щеше да я напълни тази вечер.
   “Самотата неминуемо води до деградация”, помисли разсеяно, а краката му сами се спуснаха по познатата пътека. Беше му безразлично, впрочем. Слизаше за последен път в селото – да откъсне третата златна топка.
    Тъмнината се бе сгъстила под короните на дърветата. Сред плътния листак като нова месечина припламваше забраненият плод. Долу, под ствола, лежаха присвити два силуета – пазачите, които бе прострелял при предишните посещения. Ла Ма завъртя кутре и заопипва тишината. Измамна, като всякога! На метър вдясно се бе затаил новият.
   Но какво бе това? Пришълецът набръчка загрижено чело – вграденият радар го заля с потоци “нетрадиционни” чувства. Въображение и ... какво е другото? Ла Ма размърда ситно пръсти, сякаш манипулираше невидима клавиатура. Откри го, все пак. Любопитство! Кой би могъл да предположи?
   Избистри фокуса на психическата настройка, за да пронике в съзнанието на другия. Изведнъж се засмя. Беше видял под черепа на онзи сам себе си – с огромна люспеста опашка, последователно с три, девет и дванайсет глави.
   Топлият му, гръден кикот стрелна затаения туземец. Беше малко силничък, Ла Ма го знаеше. И при все, че на родната планета го намираха вълнуващ, тук той странно напомняше звука, който издаваха определен вид товарни животни. Много симпатични, с дълги уши.
   Да става каквото ще! Знаеше, че не може да парализира новия, но арсеналът му не бе изчерпан още. Имаше достатъчно хитрини в запас. Хукна към дървото и задърпа бясно плодовете за дръжките. Уморени да зреят, те послушно се откъсваха от клоните и тупаха един след друг в зиналата паст на торбата. Някъде в гъстото бе паднал и златният. 
   И докато противникът му се окопити, Ла Ма скачаше напряко през скалите, преметнал товара си на гръб.
   Но туземецът бе отрасъл сред камънаците и се катереше като дива коза отгоре им, без да му трябват фокусите на генното инженерство.
   “Отказвайте всеки натрапен контакт. При нужда използвайте прийоми, близки до представите на аборигените. И никаква техника!” Последната забележка беше излишна, всъщност. За по-сигурно, разузнавачът бе напълно лишен от оръжие. Непознатите метали и пластмаси можеха смъртоносно да наранят психиката на обследваните. Не дай, Боже! Какво значение имаше дали пришълецът ще спаси кожата си?
   Най-сетне Ла Ма достигна билото и стъпи разкрачен върху двата големи камъка на хребета. Десетина метра по-долу другият също бе спрял. Кръстосали застинали погледи, двамата се силеха да поемат дъх.
   Изведнъж на гърба на пришълеца покълнаха крила. Ла Ма с удоволствие ги усещаше как избуяват. Туземецът в краката му глупаво облещи очи, заклати се и побягна. Но нагоре, да го вземат мътните! Ето какво значи нетрадиционно мислене.
   Ла Ма излетя. Отвено, с леко пърпорене на неукрепналите си крила. Бяха му малки – не успя да ги довърши,  но го издържаха, все пак. Само дето напредваше отчайващо бавно.
   Долу под него, момчето го следваше. В сивия полумрак на умиращата нощ то се хвърляше от зъбер към зъбер над пропастите. Ла Ма изключи съвестта си, забави се и се сниши. Беше грешка. Свитата топка от мускули и нерви трепна невярно, изстреля се, но не достигна отвъдната скала. Момчето заби нокти в пръстта под нея. Почвата поддаде, тънкият силует залитна и се свлече стремглаво в урвата. 
   Ла Ма пикира, преди да чуе вика. Стисна още детинските плещи в прегръдките си и се заизвива с товара в ръце, за да отърве ритниците. В ушите му пищеше:
   - А-а-а!
   “Сега ли ме стига звукът?” – зачуди се механично, но крясъкът не секваше. Разтърси с отвращение врескалото в ръцете си. Прищя му се да ги отпусне и да го запокити в пропастта. Твърде късно – контактът бе осъществен.
   Заби нокти в сипея да отдъхне. Затисна малкия под мишница и задраска с освободената ръка по трънките. Одраска се, разбира се, и закрещя на свой ред. Ругаеше с всички псувни, които помнеше, генните инженери, че не бяха се изхитрили да защитят по някакъв начин дланите му.
   Момчето притихна уплашено до него.
   “Гласът ми!”- ухили се Ла Ма, доволен от ефекта. Усещаше забързаните удари на чуждото сърце, мощни и неравномерни, съвсем близо, като свои.
   Бъхтеше с крила, дереше лакти, но се измъкна. Приседна върху скалата, затисна между краката си подритващия вързоп и се съсредоточи. Беше много важно за равновесието да отрасте равномерно крилата си.
   - Ла Ма! – удари се в гърдите той, щом срещна погледа на туземеца. И плясна приветливо необятните си нови крила.
   Беше потресаващо глупаво.
   В призрачното предутринно зарево двамата излетяха срещу слънцето. Чудовището, разперило ципести крила, бе сграбчило момъка в косматите си обятия.
   - Ла Ма-а...! – отчаяно викаше момчето, извърнало лице към бездната.
   Пискливи и трошливи, виковете отскачаха от камънаците и се търкаляха по планинските склонове.
   Скупчени до ствола на златната ябълка, селяните стреснато се кръстеха.
   - Ламята го отвлече, Господи!
   

• * *

   Капки прохладна течност се стичаха по окървавеното младо тяло. Ла Ма бързо ги разтриваше с длани. Червените слизести рани изчезваха под мръсната пяна и чужденецът нежно я чистеше с опакото на ръката си. Рижите й косми галеха новата белезникава кожица.
   - Жива вода? – светнаха очите на момчето. – Дай ми я!
   Ла Ма неохотно протегна зеленото тумбесто шишенце. Излишно беше. Двамата под ябълката и без това щяха да се събудят на другата сутрин.
   Момчето скочи от каменния одър и с възхищение се тупна по бедрата. Разголено и задъхано, то се извръщаше и оглеждаше последователно корема, краката и ръцете си. Опита се да стигне дори гърба си.
   - Страшен си, ей! Цена нямаш! Един кусур не ми остана от свличането. Хубав ли съм, а?
   Ла Ма тъжно кимна. Беше хубав, проклетникът. Пъргав, силен и невинен като млад хищник. И пак го жегна съмнението, че местната раса е по-красива от неговата.
   Ризата и потурите лежаха захвърлени върху каменния под на пещерата. Момчето ги прибра, нахлузи ги небрежно и заусуква безкрайния червен пояс около кръста си. Въртеше глава и поглъщаше с очи оскъдната покъщина на страшния си спасител. Изглеждаше разочаровано. Ла Ма проследи погледа му. Ъгълчетата на устните му трепнаха удовлетворено. Нямаше нищо съмнително – бе спазил до буква правилника.
   Зачуди се какво ли бе очаквал да види туземецът. Огромни машини, които тракат, пухтят и творят чудеса? Или оглозгани кости и кървави глави, закачени за косите да съхнат?
   - Туп-туп-туп ...
  Ябълките, една по една, се отъркулваха в краката им. Момчето неволно бе прекатурило торбата. Ла Ма я изгледа с въжделение. Бе я забравил, но стомахът му живо му спомни старите мераци. Чак очите му се просълзиха.
   Вдигна глава и се зачуди на напрегнатия израз върху лицето на госта си. Възхищение или лакомия? Ла Ма зацвили развеселен. Бе забелязал ясно под светлата, полупрозрачна кожа на шията, как новият му приятел преглъща на сухо.
   Завтече се преди онзи да сколаса да се уплаши и тикна единия от плодовете в ръката му. Гостът не чака втора покана. Захрупа яко и ухайните топки една подир друга се смаляваха между пръстите му. Бе толкова увлечен, че заби зъби дори в златната, та стопанинът едва я изтегли от ръцете му.
   По някое време се сепна. Отметна рус перчем, надигна се и колебливо пристъпи към косматия си похитител. Изгледа го изпитателно и протегна нагризаната ябълка. Огромните кафяви очи на Ла Ма просветляха. Погали ръката на момчето и загриза от другата страна. После седна на пода, притегли го до себе си и двамата захванаха често-често да шарят по дъното на поизпразнената торба. Дружното им хрупане отекна под каменните сводове.
   Слънцето се бе издигнало високо навън и живителните му лъчи скоро полазиха краката им. Момъкът неспокойно се размърда. Вдигна се и проточи врат през отвора на пещерата. Взря се в синевата.
   - Селото, вкъщи ... Нали разбираш?
   Ла Ма разбираше, но мълчеше. Не само заради забраните в космическия правилник.
   Помургавяла от слънцето, силната млада ръка потегли за рижите косми неговата. Ла Ма се изгледа с отвращение. Господи, какъв ли урод му се струваше? Стисна зъби и бавно се изправи. Прегърна през рамената момчето и го побутна към изхода. Въздъхна, като усети как то потръпва в ръцете му.
   Навън момъкът нетърпеливо се отърси от обятията му и заскача възбудено по стръмните камънаци. Очите му опипваха хоризонта.
   - Насам ... не, насам! Ей точно тъдява трябва да са нашите!
   Не бе познал, но и Ла Ма не го поправи. Източи се в цял ръст, вдърви снагата си и захрачи в нищото пред себе си. Огнената плазма,  която бълваше, се стелеше из въздуха, разтягаше се и скоро, потъмняла, се люшна отпреде му. Почти постоприемно.
     Иззад канарата се надигна чорлава руса глава. Момчето любопитно се озърна и се затича към летящата постелка. Протегна се безстрашно и свойски я заопипва.
   Ла Ма изчакваше. Ненадейно се наведе, вдигна младия си приятел и го метна върху нетъкания килим. Нагласи го грижливо, да му е удобно като седне, стисна мълчаливо рамената му в дланите си и погладни несмело тънката светла коса.
   Отдръпна се и бавно заиздига килимчето. Не трепваше нито с едничък мускул, огромен като каменно изваяние, по-неподвижен от канарите наоколо. Очите му оставаха ясни – не биваше да мисли за нищо, да не изтърве момъка в бездната. Малкият летящ екипаж бързо се смаляваше в прозрачния въздух, а лицето на момчето все тъй оставаше обърнато към него.

       - Вълшебно килимче, ивъ-ъх! – скачаха селяните около златната ябълка.
   Бяха прекарали до дървото половината нощ и утринта след нея.
   - Ей го, големият юнак! Слиза най-после. Победи ли ламята, а? Или с хитрост й надви?
   Момчето протегна крак, стъпи върху шумата и безмълвно приближи сгърчените тела на братята си. Заръси ги обилно с водата от тумбестото шишенце.
   Мъжагите трепнаха, протегнаха се и бавно се надигнаха на лакът.
   - Ла Ма-а... Ла Ма-а-а...! – заехтя отведнъж планината над смълчаната тълпа.
   - Жива е ламята, Боже! Още кръв иска! – стъписаха се селяните и се юрнаха към селото с двамата възкръснали подире.
   - Ла Ма-а-а...! – почти жалостиво изстенаха върхарите.
   - Ива-ан ... – проточи тихичко момчето и посочи с пръст към  гърдите си. Прегърна сиротно ствола на дървото и се свлече в подножието му. 
   Катурнатото шишенце изцеждаше последни капки върху пожълтялата трева.
   На другия ден мъжете намериха пещерата, но напразно тършуваха в нея до вечерта. Нищо нямаше в нея – беше си същата, каквато я помнеха дедите им.