Николай Лилиев
| Николай Лилиев | |
| (Николай Михайлов Попиванов) | |
| Биографични данни: | |
| Роден на: | 26 май 1885 г. |
| Роден в: | Стара Загора |
| Починал на: | 6 октомври 1960 г. |
| Починал в: | София |
Преводач: | |
| От езици: | френски |
| На езици: | български |
Николай Лилиев е псевдоним на Николай Михайлов Попиванов, виден български писател, преводач и поет символист.
Биографични данни
Роден е на 26 май 1885 г. в Стара Загора.
През 1908 г. в списание „Съвременник“, под стихотворението „Към природата“ за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, предложен от редактора на списанието Георги Бакалов и Димитър Подвързачов. В хумористичните издания се подписва с псевдонимите Одуванчик, Анонимус, Лилипут. От началото на 1920 г. Лилиев е привлeчен за съредактор и постоянен сътрудник на списание „Златорог“. Написва няколко предговора на фантастични книги.
Почива на 6 октомври 1960 г. в София.
Публикации
Фантастика
- 1939 г. - Предговор към „Алиса в страната на чудесата“. (Карол, Луис. Алиса в страната на чудесата. Превод от англ. Лазар Голдман. С., Предг. Н. Лилиев. С., 1939. 131 с. с ил. 2000 тир. – Книги Т. Чипев за деца и юноши №1.)
Николай Лилиев
Биографични бележки
Николай Лилиев (псевдоним на Николай Михайлов Попиванов) (26.05.1885, Стара Загора - 6.10.1960, София).
Роден в семейство на потомствени учители и свещеници. От малък остава кръгъл сирак. Основно образование получава в родния си град, завършва търговска гимназия в Свищов (1903). Литературните му интереси се проявяват през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Д. Подвързачов към края на 1903. По това време Лилиев е чиновник в старозагорската земеделска банка и е отпечатал само 2 пародии в сп. "Българан", подписани с инициали. През 1905-1906 следва 3 семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията "Ново общество" и "Демократически преглед". През 1907 е чиновник в Долна баня; запознава се с Д. Дебелянов, среща се за пръв път с Вл. Василев и Б. Пенев, с които е свързана творческата му съдба. През 1908-09 е учител в III мъжка гимназия в София. Заедно с Д. Дебелянов се радва на покровителството на Д. Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти, художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. "Съвременник", № 2, под стихотворението "An die Natur" ("Към природата") за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов. През есента на 1909 Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където следва търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията "Съвременник", "Оса", "Смях", "Наш живот", "Демократически преглед", "Съвременна мисъл" и др. В хумористичните издания се подписва с псевдонимите Одуванчик, Анонимус, Лилипут. Кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата и за равнището на епистоларната култура. През 1910 Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата "Антология на българската поезия. От Вазова насам", съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След завръщането си от Париж (лятото на 1912) е учител в търговската гимназия в Пловдив (1912-13) и в Свищов (1913-15). По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През 1914 участвува със стихове, преводи и критика във всяка от петте книжки на редактираното от Д. Подвързачов сп. "Звено". В I световна война е редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в изд. на Ал. Паскалев, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в различни редакции. Излиза в две издания (едно след друго) първата му книга "Птици в нощта". От началото на 1920 Вл. Василев започва да издава сп. "Златорог" и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник. През 1921 заминава (заедно с проф. Н. Михов) за Виена и до септември 1924 работи последователно в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. "Златорог", като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922 излиза книгата му "Лунни петна" (наградена от Министерството на просвещението). От есента на 1924 до 1928 и от 1934 е драматург на Народния театър в София. След поемата си "Родина" (1925) в продължение на 9 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 се появява антологичната му книга "Стихотворения", а през март 1934 в "Златорог" излиза цикълът "При морето - последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932-1934) в Търговската академия. Цикълът предизвиква широк отзвук. Възприема се като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета.
Като драматург в Нар. театър в София (1934-1960) Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от П. П. Славейков и П. К. Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на бълг. драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: У. Шекспир ("Сън в лятна нощ", "Ромео и Жулиета", "Крал Лир"), Пиер Корней ("Сид"), М. Метерлинк ("Чудото на Св. Антоний"), Хуго фон Хофманстал ("Електра"), В. Юго ("Ернани"), Ал. Толстой ("Цар Феодор"), X. Ибсен ("Малкият Ейолф") и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г. След 1944 поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната литературна критика. Академик (1945); участвува активно в изданията на Института за литература при БАН.
От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на Българияя. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм, с богатството на изобразително-изразните му средства, както и с изчерпването му като художествена система. Свързването на Лилиевата поезия със символизма, макар да има своите основания, ограничава нейното универсално значение за българската поезия, развила се в европейския контекст, но по свои самобитни пътища. Поезията на Лилиев е етап в преодоляването на езиковата съпротива, в усъвършенствуването на езика като материал за художествен изказ и естетическо превъплъщение. Опитът на европейския модернизъм и символизъм, богатата културна и литературна ерудиция на поета са вградени по такъв начин в лириката му, че тя представлява изключително постижение на българската литература, представя нова степен в културата на лиричното изразяване. Съвършенството и ефирността на лиричните образи в тази поезия са адекватен израз на авторовата съвършена нравственост и извисеност над материалния свят. Но заедно с това - разкривайки откровенията на една обречена на страдания човешка душа, тя внушава непреходни общочовешки ценности. Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъствува в европейските литературни речници и енциклопедии.
