Оградата

                                  ОГРАДАТА

Старият Нисан-пикап се мъкнеше изнемощяло по изровените червени коловози от южната страна на оградата в щата Южна Австралия, която бива вдигната през 1960 г. от фермерите, за да предпазят източника си на доходи – овцете от кръвожадното динго, което е способно да унищожи до 50 овце на нощ. Мечтаейки си за Додж Дакота 4х4, те караха този Нисан от 70-те, покрит с рани и струпеи по кожата си, разкървавени от ръждата и червения пясък, сред които патрулираха по цял ден. А оградата се издигаше монументално със своите 4 000 км., за тях двамата без начало и край, надминавайки по дължина Великата Китайска стена. Живакът в термометъра, закачен за външното странично огледало за обратно виждане се потеше и съскаше на границата на 50 градуса С. - Ще вземе да изхвръкне – рече Марк, крайно бавно, крайно отегчен. Той имаше чувството, че се разпада на съставните си молекули, които се разнасят из въздуха и изчезва без да остави и следа. Или не, имаше чувството, че се размеква, че сякаш се обезкостява и започва да се свлича по седалката, неспособен да се задържи. Или не, имаше чувството, че … - Марк! Слизай! Той се “събуди”, погледна пред спрялата камионетка и видя едно динго, което лежеше умряло до оградата. - Боже! Да му се не види! Той бутна вратата и измина минута, докато слезе. После взе лопатата отзад и се насочи към мъртвото животно. То се въргаляше до една от многобройните дупки под оградата, издълбавани в пясъка от лисици и зайци, които така преминават отвъд нея, където са плодородните поля. В това се състоеше и работата на патрулите – да поддържат изправността на оградата: да поставят нови панели мрежа където трябва, да подменят старите дървени колове с железни, когато придошлите води я отмият, паднали дървета я смачкат, навети пясъци я затрупат и т.н. А се налагаше и да оплитат телта отново на 50 см. под земята, защото по-малките животинки не успяваха да изкопаят по-дълбоки дупки, а постоянното им зариване не даваше резултат. - Опит за бягство, а? – раздъвка загасналата си пура Джейкъб с брадясалата си на няколко дни четина. - Наръгало се е, докато си е мислило, че ще се провре, обаче не, дало на заден ход, но вече много късно. - Слагай го отзад. Марк го подхвана с лопатата, метна го върху рулото тел и се тръсна до спътника си. - Дай вода! - Вода няма, има Спрайт; знаеш, че тука тя е ценна. - Няма ли да ни докарат нещо друго, вече три месеца ни карат само Спрайт. - Договор с компанията – философски заключи Джейкъб и запали раздрънканият Нисан, който потегли след симфония от звуци на стържеща ламарина, тракащ двигател и чукаща броня. - Ще ни остави насред пътя някой ден този боклук – оплака се Марк. - Кажи го на началството. Преди да дойдеш ти, патрулирах с един Форд от 1952 г. - Боже! – направи гримаса той. – Как можах да дойда в тая скапана държава. Да събирам трупове на животни и да поправям някаква си изкуфяла ограда. Боже! - Като рече животни, ето ти още едно – съобщи колегата му. - Боже! К’во ста’а днеска? Писна ми от тея зайци! Защото един заек, неуспял да премине “отвъд”, беше опънал петалата само на няколко сантиметра от отвора, изровен под мрежата. Поради по-малкото тяло, дупката тук се виждаше по-ясно. Марк клекна до него и го заоглежда. - Какво? Задушено заешко ли ти се прияде? - Я ела! Гледай! Джейкъб се смъкна с мъка от шофьорското място и се подпря на лопатата си до малкия чаровник с дълги уши, който обаче отдавна се беше превърнал в бедствие за самотния континент. - Какво е това? - Не знам – Спътникът му не бе впечатлен. – Само знам, че тук се е намесило някое кенгуру, защото основата е разнищена. - А-а! Това е твоя работа. Аз отивам на сянка. - А кога ще се научиш? - Боже! Недей сега. Петдесет градуса е. - Добре. Отрежи поне половин метър от телта отзад тогава. Марк се зае със задачата, след като метна заека в пикапа и седна под една акация, а Джейкъб започна да плете оградата под земята. - Боже! - Не ме подигравай! - Мамка му! - Какво? - Идвай веднага! Марк се дотътри, но когато стигна, очите му се разшириха. Ръцете на Джейкъб, държащи ножовката, с която беше изрязал ръждясалата тел, бяха целите в кръв, а от отрязаните места течеше обилно. - По дяволите! - Дай парцали. По-младият изтича до пикапа и измъкна някакви парчета памучен плат, целите омацани с масло, с които Джейкъб проверяваше маслоизмерителната пръчка. Върна се и му ги подаде. Той “превърза” оградата и като раздра две ивици, ги завърза на панделка. После се изправи и потърси с очи Марк, който беше извадил джобното си ножче и разрязваше заека отстрани. - Какво правиш? – извика Джейкъб. - Ама гледай, няма кръв. - Как така няма?! Искаш да кажеш, че се е съсирила? - Не, бе, няма, гледай … изобщо няма! И при дингото видях едно стърчащо парче тел … както е тук. – Той прехвърли острието на ножа си върху кучето, като се качи отзад. От трупа на дингото не се проля и капка кръв. И двете животни бяха обезкръвени. - По дяволите – каза Джейкъб. – Да проверим какво става надолу по оградата. Петдесетградусовата жега сякаш бе изчезнала. Двамата бързо се качиха на Нисана и поеха по червените коловози, издълбани от самите тях. Връщаха се с още три трупа – на кенгуру, заек и лисица. Опитаха се да ремонтират оградата още веднъж по-надолу, но тя пак започна да кърви. Спряха до “превързаното” място и Марк заразмотава увитите парчета плат. Кръвта се беше съсирила, засъхнала около кръглата тел. Джейкъб откачи радиостанцията от тавана на автомобила. - Тук патрул 238. Спешно имаме нужда от помощ. Повтарям – тук патрул 238. Спешно се нуждаем от помощ.

      *                                *                                *    

Когато отговорникът по оградата дойде и огледа нещата, когато кметът от близкия град, надвишаващ 50 души се чуди цял час над случилото се на 5 шишета бира, когато на следващия ден дойде човек от Аделаида, а ден по-късно долетя и подвижна лаборатория от Сидней, натрупана в един “Чопър”, все още не се знаеше отговора. Отговорникът по оградата, кметът, шефът на полицията в града, човекът от Аделаида, Марк и Джейкъб и новият човек от Сидней седяха и гледаха как екипът в бели престилки взема проби. - Оградата не кърви навсякъде – нито в Куинслънд, нито в Нови Южен Уелс, нито дори в цяла Южна Австралия – накарах да се направят още няколко проверки и на други места – имаме проблем само в този участък от 70-80 км. – говореше шефът на оградата за щата на човека от Аделаида. Той кимна. - Как мислите, че е станало? – попита той безмълвният господин в строг костюм, който се извърна и насочи към хеликоптера. - Аз ще ти кажа как е станало – рече Марк. – Тези телени жила, образували се при разнищването на оградата от някое животно, са се забивали в тях и са изсмуквали кръвта им. Ето това е станало! - Но как?! … - Погледни оградата! – посочи Марк. – Погледни телта! Виж тези ромбчета, тези квадрати, виж как върви като безкрайна редица от скачени едни за други хиксове … не ти ли прилича на една огромна кръвоносна система? Шафър го изгледа. Марк се изправи, приближи се до нея и проследявайки я с поглед, плъзна ръка по нея. После клекна и спусна ръка до долу. Зарови в пясъка и се обърна към колегата си: - Къде намерихме най-много умрели животни? - Между 251 и 272 стълб. Марк погледна стълба пред себе си. - Шафър, ела с нас. Тримата се качиха на новата джипка “Тойота” на отговорника и поеха покрай оградата. След няколко километра видяха стълб № 251 и продължиха още малко. Когато стигнаха средата, те спряха и слязоха. Марк взема лопатата, подаде търнокопа на шефа и другата лопата на Джейкъб. - Какво?! – недоумяваше Шифър. - Копай! Тримата започнаха да отриват червения пясък и скоро достигнаха 50-те см., където оградата свършваше. - Дай малко надясно. Те продължиха да копаят, разширявайки дупката и изведнъж лопатата на Шифър се натъкна на нещо. Двамата му помогнаха да я откачи, изравяйки пясъка бързо установявайки, че тук оградата се проточваше надолу. Бяха на 60 см. под земята. - Джейкъб, да си се престарал напоследък? - Е, г-н Шафър, гледам да си върша работата, ама чак толкова … не! Докато говореха, Марк не спираше да дълбае, откривайки блестящата тел, която се спускаше все по-надълбоко и по-надълбоко. - Ама скоро ще стигнем метър – посочи Джейкъб. - Но оградата става по-тънка, телта по-фина – забеляза Шифър. И действително плетката на телта се съсредоточаваше на едно място, създавайки кълбо от скупчена тел, от неврони, които се бяха увили, омотали взаимно и провряли един през друг, образувайки една топка от сияещи нишки. Кръвта течеше по оградата, захранвайки мозъка в ембрионален стадий. Тя бе пуснала “пипала” в разстояние на тези 70-80 км., които се забиваха в животните и изсмукваха кръвта им, нужна им за развитието на мозъка. Той пулсираше полузаровен сред червените пясъци, а тримата седяха в изровената дупка и го гледаха. Зад тях се чу шум на двигател. Човекът от Аделаида и човекът от Сидней идваха да проверят къде са отишли местните и да видят какво правят.

Радослав Райков