Фантастика

От БГ-Фантастика
Направо към: навигация, търсене

Опит за дефиниция

(от гр. „phantastike“ — изкуство на въображението). Форма на изобразяване на живота, при която на базата на реални представи се създава свръестествена, нереална картина на света, разпространена във фолклора, изкуството, социалната утопия, литуратурата, киното.

Според „Большая советская энциклопедия“, т.29, „Фантастиката е разновидност на художествената литература. Фантастиката, или фантастичната литература най-често се разглежда като съвкупност от художествени произведения, в които се изобразяват необикновени, невероятни, невъзможни в обективно съществуващия свят събития, случки, явления, герои… Това е литература, в която фантастичното играе решаваща или поне съществена роля.“

Сергей Белокуров в своя „Речник на литературоведческите термини“ (2005 г.) определя фантастиката като „вид художествена литература, основана на особен фантастичен тип образност, за който са характерни: висока степен на условност, нарушение на нормалните, логически връзки и закони на реалността, създаване на измислени светове“.

М. Денисов и В. Милитарев, смятат тъкмо обратното: Фантастиката не е жанр, а „типологическа разновидност изкуство, пронизваща цялата структура на култрата“.

Според А. и Б. Стругацки става дума за „… разновидност на литературата, която се отличава от всички други по присъствието на фантастичния елемент — на неслучилото се или невъзможното въобще.“

Сергей Павлов: „Това е литература на новите представи за бъдещето, основани на достиженията на цивилизацията.“

Айзък Азимов счита фантастиката за „раздел от литературата, който се занимава с влиянието на научното развитие върху човешките същества“. Той има една друга дефиниция, която не бе възприета от никого на сериозно поради изключителната си простота: „Фантастиката е литература за измененията“.

Робърт Хайнлайн я нарича „реалистична спекулация относно възможни бъдещи събития, които се основават на адекватно познание за реалния свят, миналото и настоящето“.

Артър Кларк пише: „Фантастиката е художествената патерица на науката“.

Рей Бредбъри е по-категоричен: „Фантастиката е най-важният жанр на нашето време! Тя не е част от «главния поток» на литературата, тя Е «главния поток»!“

Фредерик Пол уточнява: „Аз се занимавам с Фантастика, защото няма друга литература, която в такава степен да има общо с реалността. Ние искаме да помогнем на човечеството да разбере какви промени го очакват.“

Според Светослав Славчев „Фантастиката е художествена литература, при която поне една от съставните части на художествения конфликт е нереална — не може да съществува или още не съществува.“

Интересна в тази насока е книгата на Цв. Тодоров „Въведение във фантастичната литература“, издадена на френски (70), където авторът разглежда фантастиката като жанр, отнасяйки термина към ограничен кръг произведения.

Извори на фантастиката

Източниците на фантастиката са в митологичното народно-поетично съзнание, изразено в героичните епоси и вълшебните приказки. По своята същност фантастиката е плод на многовековната дейност на колективното въображение и е продължение на тази дейност чрез митологични и приказни образи, мотиви и сюжети, съчетани с жизнения материал на историята и съвременността.

Кога е възникнала фантастиката? Въпросът е спорен. Едни приемат за първи фантаст Дж. Леопарди, други — М. Шели („Франкенщайн“), трети — Гьоте („Фауст“), четвърти — дори Дж. Кийтс. С „палмата на първенството“ са окичени още Дж. Суифт, Т. Малори, Данте, Фр. Рабле, Т. Кампанела…

Всъщност въпросът няма смисъл — корените на фантастиката се губят далеч назад — да си спомним приказките от „1001 нощ“, или Омир, или „Правдива история“ на Лукиан, или „Метаморфози“ на Овидий… Фантастични елементи се откриват в античните романи „Дафнис и Хлоя“ на Лонг и „Животът на Александър Македонски“ на Псевдо-Калистен. Фантастика ли са епоса за Гилгамеш, „Махабхарата“, мексиканския „Попол Вух“, цялата древногръцка митология — божествения цикъл, героическия цикъл, троянския цикъл, тиванския цикъл? Какво е египетската митология? Фантастика ли?! Какво е всяка друга митология? Само митология ли?

Наистина ли корените на фантастиката достигат до античния свят? Отговорът според мнозина е НЕ! И колкото и невероятно да звучи, фантастиката е още по-стара! Фантастиката се заражда още, когато човекът започва да използва въображението си, за да свързва обясненията си за неразбираемия свят, в който живее, с проблемите на собственото си съществуване. В момента, когато е свързал реалността с фантазиите си. В момента, когато е съчинил първата приказка, първото поверие, първото предание. Фантастиката идва до нас от пещерите…

Има творби от античността, Средновековието, Ренесанса, които и днес звучат актуално („1001 нощ“, Данте, Фр. Рабле и др.) Има творби, които са популярни по причини, различни от тези, заради които са създадени (Омир, М. Шели и др.) Ема, разбира се, и творби, които напълно са загубили значението си (напр. „Попол Вух“).

Първообраз на много от бъдещите фантастични пътешествия е пародийната „Правдива история“ на Лукиан, където автора усилва космическия ефект чрез невероятна флора и фауна. В творбата си Лукиан иронизира авторите на разпространените по онова време четива за фантастични пътешествия. (Следователно и той не е пръв!) Овидий в прочутите си „Метаморфози“ насочва фантастиката в руслото на митологичния сюжет и въвежда фантастико-символичната алегория. Богат извор на приказно-фантастични идеи и сюжети предлагат приказките от „1001 нощ“, оказали влияние върху романтизма. Фантастични образи насищат епосите „Махабхарата“ и „Рамаяна“. Своеобразен литературен микс на предания, легенди и поверия са редица творби в японската и китайската литература.

Фантастичното въображение е основа на средновековния рицарски епос — от „Беовулфа“ (VIII в.) до „Пърсивал“ (ок. 1182 г.) на Кр. де Труа и „Смъртта на Артур“ (1469) на Т. Малори. Ренесансовия етап завършва с рицарската пародия „Дон Кихот“ (1605–15) на М. Сервантес, който полага основите на реалистичния роман, както и комичната епопея с фантастична основа „Гаргантюа и Пантагрюел“ (1532) на Фр. Рабле. У Рабле откриваме едни от първите елементи на фантастична утопия, доразвита от Т. Мор („Остров Утопия“, 1516), Т. Кампанела („Градът на Слънцето“, 1602) и Фр. Бейкън („Новата Атлантида“, 1623). Още по-тясно съчетание на фантастиката с мечтата за приказно царство на справедливостта е „Буря“ на У. Шекспир.

В „Пътешествията на Гъливер“ (1726) на Дж. Суифт фантастиката в духа на Рабле и Бержерак е в служба на идеологическата сатира. Фантастиката няма самостоятелно значение, а е основа за развитие на интригите, движещи действието („Куцият бяс“ — А. Лесаж, „Влюбеният дявол“ — Ж. Казот, 1772) или средство за философски разсъждения („Микромегас“ — Волтер, 1752) и др.

Немските романтици се обръщат към изворите на фантастиката — събират и обработват вълшебните приказки и легенди: „Народни приказки от Петер Лебрехт“ (1797), обработени от Тик, „Детски и семейни приказки“ (1812–14) и „Немски предания“ (1816–18) на братя Грим. Макар да остават и до днес в областта на детската фантастика, те дават пример на цялата европейска литература. Особено ярък образец в тази насока са приказките на Х. К. Андерсен.

В творчеството на Е. Т. А. Хофман е комбинирана литературна приказка („Повелителят на бълхите“), готически роман („Елексирът на дявола“), феерична фантасмагория („Принцеса Бримбила“), романтична повест с фантастична подправка („Избор на невяста“). Чрез традиционния фантастичен мотив за продажба на душата на дявола Гьоте в своя „Фауст“ прави опит за засилване на влечението към фантастиката. В Русия романтичната фантастика е представена в творчеството на В. Жуковски, В. Одоевски, А. Погорелски, А. Велтман, А. С. Пушкин (с приказните фантазии в „Руслан и Людмила“ и фантастичните образи в „Дама Пика“), Н. Гогол ( „Нос“, „Портрет“, „Вий“ и „Вечери в селцето край Диканка“), Ф. Достоевски („Двойници“) и др.

Готическата традиция на фантастиката развива Едгар Алън По, описващ отвъдния свят като царство на призраците и кошмарите, властващи над човешките съдби. Но с „Историята на Артър Гордън Пим“ и „Спускане в Маелстрьом“ той предугажда появата на новия отрасъл на фантастиката — научната фантастика, която у Ж. Верн и Х. Уелс придобива съвременния си облик.

В края на XIX в. интерес към фантастиката проявяват писатели от най-различни направления (Р. Л. Стивънсън, Ф. Сологуб, М. Метерлинк, Ал. Блок, Г. Майнринк. Развитието на детската литература поражда свят на играчките у Л. Карол, К. Колоди, Л. Милн, Н. Носов, Ал. Толстой. В западната литература на XX в. широко място намира неоготическата фантастика у Х. Лъвкрафт, Дж. Колиер, У. де ла Мар и др. През втората половина на века фантастиката се развива предимно в руслото на НФ, макар че намира качествено нови измерения и в руслото на епичната фантастика (трилогията „Властелинът на Пръстените“ на Дж. Толкин, 1954–55), романите на японеца А. Кобо, творбите на испанските и латиноамериканските писатели (Х. Кортасар, А. Састре).

Опит за класификация

Д. Уайд предлага следната първична класификация на фантастиката:

  • „свръхестествена литература“
  • „научна фантастика“
  • „фентъзи“
  • „литература на свръхвъображението“

Според общоприетото мнение, роман, повест, разказ, очерк, трактат, поема и т.н. са жанрове, които се използват във фантастиката (ако става дума за литература; защото имаме още живопис, скулптура, кино, музика, театър, дори и цирк…) А за самата фантастика може да се говори за ПОДВИДОВЕ. Като: познавателна, техническа, утопична, антиутопична, социална, философска, сатирична, хумористична, приключенска детективна, приказна, мистична, детска и …

Е. Лотош въвежда т.н. жанрови комбинации:

  1. Quest — героите (независимо дали фантастични или фентъзи) имат „път към Целта“ (да спасят Вселената или Земята, да спасят принцеса или убият дракон). За разлика от реалността, тук всички възникнали противоречия със здравия разум се анулират чрез суперартефакт или, защо не, със свръхспособностите на главния герой.
  2. Фантастичен екшън — тук достигането на Целта се реализира с груба сила (меч, война, звездолет или атомна бомба). В конфликта са въвлечени не само героите, но и огромни човешки (а често и нечовешки) маси.
  3. Космическа опера — фантастичен екшън, при който фантастиката е „ударна“, а действието не се ограничава само на една планета.
  4. Фантастичен детектив — както и в класическия детектив Целта е разкриване на някаква загадка. Но тук е позволено търсенето на нещо повече от Граал или убиец с нечовешка психология.
  5. Игра — в основата на действието са външните проявления на развлеченията на богове. Благоприятна почва за обсъждане на глобални философски и етически проблеми.
  6. Хумористична фантастика — в научната фантастика можеш като на шега да спасиш цяла планета, а къде другаде, освен във фентъзито, може да се присмееш на дявола или ангелите?

Класификация на фантастичната литература

Според направлението

  1. Научна фантастика — действието се развива в свят, основан на материалистични постулати („Соларис“ — Ст. Лем, „Бръмбар в мравуняка“ — А. и Б. Стругацки)
  2. Фентъзи — действието се развива в свят, основан на рационални идеалистически постулати („Властелинът на Пръстените“ — Дж. Толкин, „Шанара“ — Т. Брукс)
  3. Фантастика на ужаса — характеризира се с реалистично описано вмешателство в живота на човека на мистични, ирационални и подземни сили („То“ — Ст. Кинг, „Шепнещият в тъмнината“ — Х. Лъвкрафт)

Според художествената задача

  1. Психологическа — особено внимание се отделя на героите, техните търсения и етиката на взаимоотношенията („Цветя за Алджернън“ — Д. Кийс, „Скрут“ — М. и С. Дяченко)
  2. Приключенска — сюжетна фантастика, в която философията и психологията играят второстепенна спомагателна роля за разлика от развлекателния елемент („Изгубеният свят“ — А. К. Дойл, „Окото на силата“ — Валентинова)
  3. Философска — литература за взаимоотношенията на човека с мирозданието и духовната материя („Хиперион“ — Д. Симънс, „Многоръкият бог на Далайна“ — С. Логинов)
  4. Хумористична — весела фантастика („М. И. Т.“ — Р. Асприн, „Пътеводител на галактическия стопаджия“ — Д. Адамс)
  5. Сатирична — фантастика, осмиваща пороци и недостатъци („Бил, Галактическият герой“ — Х. Харисън, „Приказка за Тройката“ — А. и Б. Стругацки)

Според литературния тип

  1. Героическа — велик герой с голям меч или бластер („Звезден вълк“ — Г. Диксън, „Хайборейски хроники“ — Р. Хауърд)
  2. Детективска — разследване на престъпления във фантастични светове („Стоманените пещери“ — А. Азимов, „Приключенията на Гарет“ — Г. Кук)
  3. Романтическа — фантастика, издържана в светли романтични тонове („Принцесата-булка“ — У. Голдман, „Блестящият свят“ — Ал. Грин)
  4. Алтернативно-историческа — действието се развива в светове, в които историята се е развила по друг начин в сравнение със земната („Твърде много вълшебници“ — Р. Гарет, „Друго небе“ — А. Лазарчук)
  5. Митологично — фантастика, основана на класически митове или митологични образи („Създания от светлина и мрак“ — Р. Зелазни, „Героят трябва да е сам“ — Г. Олди)
  6. Епическа — фантастика с размах: мащабни действия, оказващи влияние върху съдбата на цели светове и народи (сериите „Фондацията“ — А. Азимов и „Колелото на Времето“ — Р. Джордан)
  7. Историческа — фантастика, в която съществена роля играят историческите реалии („Кралете нямат крака“ — Вл. Неф, „Кладенец“ — С. Логинов)
  8. Еротична — фантастика, в която съществена роля играят чувствата и сексуалността (цикъла „Ричард Блейд“ — Дж. Лорд, „Люс-А-Гард“ — Д. Трускиновска)

Според тематиката

  1. Космическа опера — космически екшън, по правило на фона на звезден феодализъм (цикъла „Звездни крале“ — Е. Хамилтън, трилогията „Хора като богове“ — С. Снегов)
  2. Приказна — вълшебна фантастика, предимно за деца и юноши („Хобитът“ — Дж. Толкин, „Хрониките на Нарния“ — Кл. Люис)
  3. Мистична — фантастика, в която героят е въвлечен в битка със сили от отвъдното(„Хрониките на Черния Отряд“ — Гл. Кук, „Бюро 13“ — Н. Полота)
  4. Утопия — изобразяване на идеални социални системи („Градът на Слънцето“ — Т. Кампанела, „Пладне, XX век“ — А. и Б. Стругацки)
  5. Антиутопия и дистопия — изобразяване на негативни социални системи („Пътешествията на Гъливер“ — Дж. Суифт, „1984“ — Дж. Оруел)
  6. Футуристична — фантастика, в която действието се развива в бъдещето, като правило в далечното („Машината на времето“ — Х. Уелс, „Мъглявината Андромеда“ — И. Ефремов)
  7. Киберпънк — силно технологичен и компютризиран свят, често поделен на сфери на влияние между свръхкорпорации („Схизматрица“ — Бр. Стърлинг, „Невромантик“ — У. Гибсън)
  8. Меч и магия — магическо фентъзи в средновековни светове („Еления“ — Д. Едингс, „Войнът на Великия Мрак“ — Н. Перумов)
  9. Толкинизми — преки продължения на „Властелина на Пръстените“ („Шанара“ — Т. Брукс)