Разлика между версии на „Николай Райнов“

Текуща версия към 17:16, 30 декември 2022

Николай Райнов
Писател
Николай Райнов. 1925 г.
Биографични данни:
Роден на:	1 януари 1889 г.
Починал на:	2 май 1954 г.
Писател:
Псевдоним(и):	Аноним, Х. Поборников
Жанр(ове):	приказки, легенди, фентъзи, магически реализъм
Преводач:
От езици:	немски
На езици:	български
Автори:	Ницше

Николай Райнов е писател, преводач, художник, изкуствовед, дългогодишен преподавател по история на изкуството в Художествената академия в София.

Биография[редактиране]

Още от раждането Николай Райнов е белязан със странна съдба. Появата му на бял свят става на 1 януари 1889 г. по стар стил, малко след полунощ, в изоставена мелница, където баща му Иван и майка му Елена се подслоняват, докато търсят родното място на бащата.

Бащата, Иван Райнов, е отгледан като роден син от преводача на руското посолство Черкаски, който бил бездетен и открил детето, загубено от баща си Николай (дядото на Николай Райнов) при пътуване до Цариград. Момченцето Иван било намерено полуживо, след като няколко дни се крило в гробищата. Вторият му баща му дава добро възпитание и го образова, но Иван Райнов престъпва волята му и се записва в опълчението по време на Руско-Турската освободителна война от 1877-1878 г.

Майката на Николай Райнов, Елена, умира при раждането на петото си дете. Едва деветгодишен, Николай Райнов се грижи за двете си сестри Иванка и Невяна, както и за по-малкия си брат Стоян. Едно от децата в семейството, Райчо, умира. Още от малък Николай бил много сладкодумен и обичал да разказва приказки, които били толкова интересни, че сестрите му се чудели кое и колко от тях е измислено от брат им.

През 1908 г. Николай Райнов завършва Духовната академия в София с отличен успех, но отказва получената стипендия за Висшето духовно училище в Киев. Това предизвиква дългогодишен разрив в отношенията с баща му Иван, който не може да се примири, че синът му не желае подобна житейска реализация. Записва философия, но няма средства и прекъсва. Става писар в Архиерейското наместничество в Провадия.

През 1910 г. Николай Райнов става студент по декоративно изкуство в Държавното художествено-индустриално училище (завършва го през 1919 г.).

През 1912 г. издава първата си книга – „Богомилски легенди“ – с псевдоним Аноним. Чак 4-5 месеца по-късно Антон Страшимиров публикува в две последователни книжки на списание „Наш живот“ (кн. 9-10) голяма рецензия за книгата, като нарича автора „творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали“, а дебюта му – „събитие“.

През 1912-1913 г. по време на Балканската и Междусъюзническата война Николай Райнов се записва в Червения кръст и става фронтови санитар.

По време на Първата световна война става военен кореспондент за „Военни известия“ и „Отечество“. Работи едновременно върху „Видения из древна България“, „Книга за царете“, „Слънчеви приказки“, „Очите на Арабия“.

Запознава се с братовчедката на Асен Златаров, Диана Минчева, която става негова съпруга през 1918 г. През 1919 г. се ражда синът му Богомил Райнов, а през 1921 г. – второто дете в семейството – Боян Райнов. Поради бедността всички се местят в Пловдив при роднини на жена му Диана. В периода 1918–1919 г. Николай Райнов сътрудничи на Гео Милев и пише ред статии за неговото сп. „Везни“.

Същата 1918 г. издава няколко книги: „Видения из древна България“, „Книга за царете“, „Очите на Арабия“, „Слънчеви приказки“, „Между пустинята и живота“, поемата „Градът“. Прави второ издание на „Богомилски легенди“, разширено издание на „Книга на загадките“, превежда „Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше.

През 1919 г. се отправя на голямо пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия.

През същата 1919 г. е отлъчен от Българската православна църква и анатемосан заради „Между пустинята и живота“. Според Светлозар Игов този роман е „интересен опит да се създаде български философско-стилизиран роман за Исус Христос като плод на земната грешна любов и изразител на еретични и бунтарски тежнения“ („История на българската литература“, С., Изд. „Сиела“, 2001, с. 578).

Паралелно сътрудничи на сп. „Златорог“, публикува в „Родна реч“ (Казанлък), редактор е на детското списание „Картина и приказка“ (1928 г.), сътрудник и главен редактор на сп. „Орфей“, орган на Теософското общество.

През периода 1922–1927 г. Николай Райнов работи като главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. Именно от там го командироват за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, Райнов приема преподавателското място, предложено му в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 г..

През 1928 г. умира съпругата на Н. Райнов - Диана, както и приятелят му Васил Пундев и интересът на тази изключителна личност с разностранни културни интереси към неортодоксалната теософия се задълбочава още повече. Все още недостатъчно изследвани са отношенията между Райнов и Петър Дънов (Беинса Дуно). В статията си „Николай Райнов - мисията на един окултен ученик в света“ Радислав Кондаков преразказва спомени на свидетелка на разговор между двамата, която чула случайно и в който единият назовавал другия „Махатма“, т. е. „Учителю“. Там се посочва и това, че Николай Райнов е бил масон с много висок чин в йерархията, ръководител на ложа „Парсифал“ [1]. Факт е, че неговата книга „Симбол и стил“ е публикувана и в момента също може да се прочете на масонския сайт [2]. Калин Николов пише в статията си „Николай Райнов. Сътворител на митологии“ следното: „...Райнов се интересува от забранените книги на сектите, откровенията на алхимиците, розенкройцери, менонити, проследява борбите срещу догматичното християнство от тайнствените братства до трудовете на Спиноза за преодоляване верските различия между евреи, араби, християни...“ [3]

След 9 септември 1944 г. пише пиесата „Кърваво лято“, както и поредицата романи „През вековете“, от които успява да издаде само първия – „Кръвожадни“ (1947 г.).

Енциклопедична натура със смела лична позиция, по време на социалистическия режим често е подлаган на нападки от марксистката критика, два пъти е провалян 25-годишният юбилей от издаването на първата му книга, но въпреки всичко става професор, академик (1945 г.), заслужил деятел на изкуството (1952 г.).

Николай Райнов умира на 2 май 1954 г. Изключително работоспособен, той оставя наследство от 60 оригинални художествени и научни книги и над 30 сборника с преразказани и обогатени приказки от цял свят.

Принос към фантастиката[редактиране]

Николай Райнов преразказва огромно количество приказки, както български, така и от цял свят. Енциклопедичните му познания и философската му ориентация придават на преразказите модерна интерпретация, която ги поставя донякъде извън жанра на традиционната приказка, и ги сродява с жанра фентъзи.

Много от символистичните му творби също са смес от символизъм с реални елементи, и по право следва да бъдат причислени към жанра магически реализъм.

Стил и особености[редактиране]

Творчеството му е уникално за българската литература със съчетаване на дълбоки познания по родна история и фантастично-приказни мотиви от цял свят, както и с модерната им за началото на ХХ век философска интерпретация.

Символистичните му творби се отличават с философската си дълбочина, богатството на смисли и духовното търсене.

Принос към изобразителното изкуство:[редактиране]

Николай Райнов е създал множество илюстрации към собствените си книги, а и отделни картини, които не са любителски, а творби на зрял художник. Стилът му е най-близък до „българския сецесион“.

Разработва свои живописни техники, с вграждане на метални и други имплантации.

Галерия на Николай Райнов.

Библиография[редактиране]

Нефантастика[редактиране]

Цикли[редактиране]

• „През вековете“ - цикъл исторически романи
  • 1947 г. – „Кръвожадни“

Пиеси[редактиране]

• „Кърваво лято“

Публикации[редактиране]

Самостоятелни издания[редактиране]

• 1912 г. – „Богомилски легенди“, преиздадена 1918 г. (изд. „Ив. Каделя“), 1938 г. (изд. „Ст. Атанасов“), 1994 г. (изд. „Логос“, Варна)
• 1918 г. – „Видения из древна България“, кн.І от „Сказания за мир и бран“, изд. „Ст. Атанасов“
• 1918 г. – „Книга на царете“, кн. ІІ от „Сказания за мир и бран“, изд. „Ст. Атанасов“
• 1918 г. – „Очите на Арабия. Сънни балади“, изд. „Ст. Атанасов“
• 1918 г. – „Слънчеви приказки“, изд. „Ст. Атанасов“
• 1918 г. – „Градът“ (поема)
• 1918 г. – „Богомилски легенди“ (2 издание)
• 1918 г. – „Книга на загадките“ (2, разширено издание)
• 1919 г. – „Между пустинята и живота“, изд. „Ст. Атанасов“, преиздадена 1994 г. (изд. „Хемус“)
• 1920 г. – „Светилник на живота“ (сборник)
• 1920 г. – „Източно и западно изкуство“, изд. „Везни“, серия „Везни“, №3
• 1923 г. – „Имало едно време...“ (пиеса), издателство Христо Г. Данов
• 1924 г. – „Златното птиче“ (български приказки), изд. „Ст. Атанасов“
• 1924 г. – „Най-хубавите народни приказки“, изд. „Ст. Атанасов“, библиотека „Маяк“, год. ІІІ, №4-6, преиздадена 1929 г. със заглавие „Най-хубавите български приказки“
• 1924 г. – „Зараждане на изкуствата и печата“, изд. „Дом на изкуствата и печата“, Пловдив
• 1924 г. – „Графиката на Николай Павлович“
• 1925 г. – „Днес и утре“
• 1925 г. – „Сиромах Лазар“ (разкази), изд. „Ст. Атанасов“
• 1925 г. – „Юнак над юнаци“ (народни приказки), изд. „Ст. Атанасов“
• 1925 г. – „Орнамент и буква в славянските ръкописи на Народната библиотека в Пловдив“
• 1927 г. – „Вълшебният кон“ (арабска приказка, преразказ), изд. „Хемус“, библиотека „Детска радост“, преиздадена 1938 г.
• 1927 г. – „Хиляда и една нощ“ (избрани приказки), изд. „Хемус“, преиздадена 1942 г.
• 1927 г. – „Али Баба и разбойниците. Завистливият съсед“ (арабски приказки, преразказ), изд. „Хемус“, преиздадена 1939 г.
• 1928 г. – „Корабът на безсмъртните“ (сборник поеми), изд. „Ст. Атанасов“
• 1928 г. – „Вечните поеми. Песни за човека и земята“, изд. „Ст. Атанасов“
• 1928 г. – „Книга на загадките. Притчи и сказания“, библиотека за самообразование
• 1928 г. – „Човекът и образът му“
• 1928 г. – „Малък художествен речник (Живопис, архитектура, скулптура, графика) “, изд. „Отец Паисий“, Пловдив
• 1929 г. – „Една вечер у Перикла (Страници от художествено-културния живот на Древна Елада) “, изд. „Акация“ (София), четиво „Родна книга“, №2
• 1929 г. – „Великият цар Симеон Велики и неговото дело“, изд. „Акация“ (София), четиво „Родна книга“, №4
• 1930 г. – „Синдбад морякът“ (арабска приказка, преразказ), изд. „Хемус“, преиздадена 1943 г.
• 1930 г. – „Макбет“ (преразказ за юноши), изд. „Хемус“
• 1930 г. – „Венецианският търговец“ (преразказ за юноши), изд. „Хемус“
• 1930 г. – „Трендафилка“ (приказка от Ш. Перо), изд. „Хемус“
• 1931-1939 г. – История на пластическите изкуства” (12-тома, уникално и изключително ценно издание с прекрасни приложения, оказало огромно влияние в развитието на българската култура), изд. „Ст. Атанасов“, библиотека за самообразование
• 1931-1934 г. – „Приказки от цял свят“ (34 отделни книги), изд. „Ст. Атанасов“
• 1933 г. – „Самодивско царство (Сказания и притчи) “, изд. „Ст. Атанасов“, преиздадена 1939 г.
• 1933 г. – „Златни сърца“ (разкази за деца и юноши), изд. „Ст. Атанасов“
• 1934 г. – „Алмазите на Изток“ (приказки, преразказ), изд. „Ст. Атанасов“
• 1934 г. – „Торба приказки за русалки, самодиви, царе, царски синове“ (приказки, преразказ), изд. „Ст. Атанасов“
• 1938 г. – „Богомилски легенди. Страници из летописите на света“ („Пълно събрание на съчиненията“) в 3 тома, изд. „Ст. Атанасов“
• 1938 г. – „Книга за доброто и злото. Четива за лични и граждански добродетели“, изд. „Ст. Атанасов“
• 1939 г. – „Пълно събрание на съчиненията“, изд. „Ст. Атанасов“. Съдържа:
  1. „Счупени стъкла. Разкази от съвременния живот“
  2. „Отдавна, много отдавна“
  3. „Сърдечен огън. Дамаскини и притчи“
  4. „Самодивско царство (Сказания и притчи) “, вече издадена през 1933 г.
  5. „Княз и Чума 1“ (повест за юноши)
  6. „Княз и Чума 2“ (повест за юноши)
• 1939 г. – „Отдавна, много отдавна“ (разкази), изд. „Ст. Атанасов“, библиотека „Прометей“, №8
• 1941 г. – „Вечното в нашата литература“ (10-томна поредица за българските класици), изд. „Ст. Атанасов“. Включва:
  1. Добри Чинтулов, Петко Славейков, Любен Каравелов, Васил Друмев, Христо Ботев
  2. Иван Вазов
  3. Захарий Стоянов, Михалаки Георгиев
  4. Константин Величков, Стоян Михайловски, Алеко Константинов
  5. Пенчо Славейков, Т. Г. Влайков
  6. Кирил Христов, Антон Страшимиров
  7. Пейо Яворов, Теодор Траянов
  8. Елин Пелин, П. Ю. Тодоров
  9. Йордан Йовков, Николай Лилиев
  10. Димчо Дебелянов
• 1943-1945 г. – „История на изкуството“ в 2 тома, изд. „Народна книга“; преиздадени в един том през 1948 г.
• 1943 г. – „Как се печати книга. Печатарското изкуство“, изд. „Ст. Атанасов“, библиотека „Рисувани изкуства“, №4
• 1945 г. – „Архитектурен стил“, изд. „Ив. Стойчев“, библиотека „Специални издания“, №39
• 1946 г. – „Рембранд“ (тематика и разбор на картини и гравюри, 24 репродукции), изд. „Българска книга“
• 1947 г. – „Кръвожадни“ (роман), „Славянско кооперативно издателство“, поредица „Романи през вековете“, кн.І
• 1955 г. – „Николай Павлович. График и живописец“, издателство на БАН
• 1957 г. – „Избрани произведения“, издателство Български писател
• 1964 г. – „Приказки от цял свят“, издателство Български писател, преиздадена 1974 г.
• 1965 г. – „Български приказки“, издателство Български писател, преиздадена 1976 г.
• 1969-1971 г. – „Избрани произведения“ в 4 тома, ред. Богомил Райнов, издателство Български писател. Включва:
  1. „Богомилски легенди. Видения из Древна България. Книга за царете. Слънчеви приказки. Отдавна, много отдавна“
  2. „Сиромах Лазар. Счупени стъкла. Самодивско царство. Сърдечен огън“ (разкази)
  3. „Приказки на европейските народи“ (преразказани)
  4. „Източни приказки“ (преразказани)
• 1989-1990 г. – „Съчинения в 5 т.“, ред. Александър Йорданов и Едвин Сугарев, издателство Български писател (издадени са І и ІІ том)
• 1993 г. – „Светилник за душата. Апокрифи из живота на Буда, Иисус, Учителите и др.“, изд. Аркан, София
• 1998 г. – „Приказки от цял свят“ (съст. Ц. Л. Дулев), издателство Пан
• 1998 г. – „Български вълшебни приказки“ (съст. Ц. Л. Дулев), издателство Пан

Преводи[редактиране]

• 1918 г. – „Тъй рече Заратустра“ - Фридрих Ницше (превод от немски)
• 1919 г. - „Хвалба на глупостьта“ - Еразмусъ Ротердамски (превод от латински)
• 1920 г. - „Пещера на нимфите“ - Порфириос (превод от старогръцки)
• 1921 г. – „Базили и София“ - Пол Адан
• 1922 г. – „Домъ и свѣтъ“ - Робиндранат Тагор (превод от френски)
• 1926 г. - „Рубаят“ - Омар Хаям (превод от френски)

Източници[редактиране]

• 130 години от рождението на Николай Райнов - Национална научна конференция
  • 1 част
  • 2 част
• Сайт на Богомил и Николай Райнови
• Енциклопедия „България“. Издателство на Българската академия на науките. С., 1986, т. 5
• „Биографии на българските писатели, изучавани в училище“ Изд. „Слово“, В. Т., 1995
• „Речник на българската литература“ Издателство на Българската академия на науките, С. 1982 г., т. 3 (П - Я)
• Мичева-Пейчева, Калина. „Биографии на български писатели“ Издателство „Дамян Яков“, С., 2005
• Игов, Светлозар. „История на българската литература“ Издателство „Сиела“, С., 2001
• Кондаков, Радислав. „Николай Райнов - мисията на един окултен ученик в света' С., 2006, www.beinsadouno.com, [4]
• Николов, Калин. „Николай Райнов. Сътворител на митологии“, сп. „Усури“, С., окт. 2006
• Иванова, Кристел; Валентин Стамов. Библиография на Николай Райнов, сп. „Тера фантастика“, бр. 2 от 2001 г.