Разлика между версии на „Безумие“

Текуща версия към 00:45, 15 март 2017

„Безумие“ е разказ на Георги Райчев, представител на българския диаболизъм.

Разказът е издаден за пръв път през 1920 г. в сп. „Златорог“, а през 1923 г. Г. Райчев събира всички свои диаболични творби и ги издава в книгата „Разкази“.

Представяне[редактиране]

В „Безумие“ особено ясно проличава връзката на литературното направление диаболизъм в България с войните и последиците от тях. Хората са объркани, уплашени, животът е изтикан насила извън всички установени дотогава норми и не може да поеме в своето традиционно русло. Понятията за морално и неморално, живот и смърт са се размили, близките са живи на единия ден и мъртви на другия, ти си извикан на фронта и от земеделец ставаш убиец, бащи на семейства усещат властта си на военни и се превръщат в мародери и изнасилвачи. В тая атмосфера реалността е нежелана и всичко, което е фантазно и нереално, се превръща в алтернативна реалност. Тя обаче често е не по-малко ужасяваща и влудяваща за героите в произведенията на българския диаболизъм.

За допълнителна информация посетете следния адрес:

• „Безумие“ на Георги Райчев

Сюжет[редактиране]

Внимание: Материалът по-долу разкрива сюжета на произведението!

Действието е ситуирано в малко турско градче с българско население. Сраженията се водят някъде наблизо, но все пак в абстракното пространство. Войната също е абстракция, ужасяваща и променяща хората до неузнаваемост, каращи ги да живеят като сенки сред сенките, помръкнали, объркани, залавящи се за домакинските си задължения и стопанската работа (доколкото е възможна в такива времена), като за единствените опори, задържащи ги в реалността. Навсякъде се говори и могат да се видят белезите на смъртта.

В градчето се е установил поради заболяването си млад поручик. Трескавите му бълнувания го отвеждат до един друг човек в това населено място, който е попаднал в междувремието и нито е в цивилния, нито във военния живот – една побъркана (защото са избили близките ѝ пред очите ѝ ) жена, която е била държана заключена, но е избягала. Болестта сякаш изостря сетивата му дотолкова, че пръв усеща, когато се ражда незаконно дете и вижда как сам свещеникът (стожерът уж на морала) го отнася в неизвестна посока – преди всички узнава какво се е случило и с момичето Латинка, насилено от полковника, на когото е прислужвало и който може да ѝ бъде баща, и къде е лудата.

Поручикът не е назован поименно, но въпреки нереалността на живота му в това безлично, мрачно място, времето на случващото се е точно посочено – Страстната седмица и Великден. Младият офицер дори решава да се включи в шествието по тесните криви улички през нощта на погребението Христово. Там почти припада в тълпите, натъпкани в сокаците, движещи се бавно и спиращи със запалени свещи при всяка порта. Тогава вижда онази страшна жена, която мисли за Смъртта – тя гледа точно него и очите ѝ блестят в мрака. Едва се добира до дома си. В съновиденията му се явяват семейният дом и мъртвият му брат. Особено експресивно е описанието на това, как майка му го отвежда до стаята, как отваря вратата и той вижда смъкналият се в стола си ранен на три места Васил да дере ризата и кожата си и да се опитва неистово да запуши дупките от пушечните си рани, а кръвта се лее по ръцете му и по пода. Отвън през прозореца се вижда уж майка му, но нейното лице се превръща в лицето на Смъртта, притиснато и разплескано о стъклото на прозореца, грозно, разкривено и ужасяващо. Страхът кара поручика да се събуди и тогава вижда онази същата жена от нощното шествие, как приближава чорлава и протегнала ръце да го докопа, как се придвижва, опряла гръб o стената – крачка по крачка... Болният се разкрещява, вижда черна сянка, която се премята и избягва, а по-късно му казват, че е намерена паднала от скалите жена, която била луда и избягала, разбивайки дървената решетка на прозореца си. Остава неяснотата дали поручикът е видял Смъртта и тя е хукнала да вземе душата на лудата жена, паднала от скалите край селото, или е видял самата луда – но никой от притичалите не я е видял да излиза от стаята му, когато се е развикал за помощ.

Внимание: Край на разкриващата сюжета част.

Публикации[редактиране]

На български език[редактиране]

Издания в периодика[редактиране]

• 1920 г. - Сп. „Златорог“, година І, кн. 5, с. 557

Самостоятелни издания[редактиране]

• 1923 г. – Георги Райчев. „Разкази“, София, Книгоиздателство „Акация“, с. 24 – 46
• 1940 г. – Георги Райчев. „Избрани съчинения в три тома“. С., Издателство „Хемус“. Том ІІ
• 1982 г. – Георги Райчев. „Избрани творби“. С., издателство „Български писател“, с. 101 – 121