Николай Райнов
Николай Райнов (1 януари 1889 – 2 май 1954).
Български писател, преводач, художник, изкуствовед, дългогодишен преподавател по история на изкуството в Художествената академия в София. Творчеството му е уникално за българската литература със съчетаване на дълбоки познания по родна история и фантастично-приказни мотиви от цял свят, както и с модерната им за началото на ХХ век философска интерпретация. За духовните си търсения, изложени в романа “Между пустинята и живота”, е отлъчен от Българската православна църква. Енциклопедична натура със смела лична позиция, по време на социалистическия режим често е подлаган на нападки от марксистката критика, два пъти е провалян 25-годишният юбилей от издаването на първата му книга, но въпреки всичко става професор, академик (1945 г.), Заслужил деятел на изкуството (1952 г.). Изключително работоспособен, оставя наследство от 60 оригинални художествени и научни книги и над 30 сборника с приказки от цял свят.
Още от раждането Николай Райнов е белязан със странна съдба. Появата му на бял свят става на 1 януари по стар стил, малко след полунощ, в изоставена мелница, където баща му Иван и майка му Елена се подслоняват, докато търсят родното място на бащата. Последният бил отгледан като роден син от преводача на руското посолство Черкаски, който бил бездетен и открил детето, загубено от баща си, Николай (дядото на Николай Райнов) при пътуване до Цариград. Момченцето Иван било намерено полуживо, след като няколко дни се крило в гробищата. Вторият му баща му дава добро възпитание и го образова, но Иван Райнов престъпва волята му и се записва в опълчението по време на Руско-Турската освободителна война от 1877-1878 г. Майката на Николай Райнов, Елена, умира при раждането на 5-то си дете. 9-годишен, той се грижи за двете си сестри Иванка и Невяна, както и за по-малкия си брат Стоян. Едното дете в семейството, Райчо, умира. Още от малък Николай бил много сладкодумен и обичал да разказва приказки, които били толкова интересни, че сестрите му се чудели кое и колко от тях е измислено от брат им.
През 1908 г. Николай Райнов завършва Духовната академия в София с отличен успех, но отказва получената стипендия за Висшето духовно училище в Киев. Това предизвиква дългогодишен разрив в отношенията с баща му Иван, който не може да се примири, че синът му не желае подобна житейска реализация. Записва философия, но няма средства и прекъсва. Става писар в Архиерейското наместничество в Провадия.
През 1910 г. Николай Райнов става студент по декоративно изкуство в Държавнто индустриално училище.
През 1912 г. издава първата си книга – “Богомилски легенди” – с псевдоним Аноним. Чак 4-5 месеца по-късно Антон Страшимиров публикува в две последователни книжки на списание “Наш живот” (кн. 9-10) голяма рецензия за книгата, като нарича автора “творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали”, а дебюта му – “събитие”.
През 1912-1913 г. по време на Балканската и Междусъюзническата война Николай Райнов се записва в Червения кръст и става фронтови санитар.
През 1914 г. се отправя на голямо пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия.
По време на Първата световна война става военен кореспондент за “Военни известия” и “Отечество”. Работи едновременно върху “Видения из древна България”, “Книга за царете”, “Слънчеви приказки”, “Очите на Арабия”.
Запознава се с братовчедката на Асен Златаров, Диана Минчева, която става негова съпруга през 1918 г. През 1919 г. се ражда синът му Богомил Райнов, а през 1921 г. – второто дете в семейството – Боян Райнов. Поради бедността всички се местят в Пловдив при роднини на жена му Диана. В периода 1918 – 1919 г. Николай Райнов сътрудничи на Гео Милев и пише ред статии за неговото сп. “Везни”.
Същата 1918 г. издава няколко книги: “Видения из древна България”, “Книга за царете”, “Очите на Арабия”, “Слънчеви приказки”, “Между пустинята и живота”, поемата “Градът”. Прави второ издание на “Богомилски легенди”, разширено издание на “Книга на загадките”, превежда “Тъй рече Заратустра” на Фридрих Ницше.
Следват: 1920 г. – “Светилник на живота” (сборник). 1922 г. – “Имало едно време” (пиеса). 1924 г. – “Златното птиче”, “Най-хубавите народни приказки”. 1925 г . – “Днес и утре”, “Сиромах Лазар”, “Юнак над юнаци”. 1928 г. – поетичните сборници “Кораб на безсмъртието” и “Вечни поеми”. 1929 г. – “Великият цар”, “Една вечер у Перикла”, “Малък художествен речник” (кратка енциклопедия на известни творци). 1931-1934 г. – реализира 32-томно издание на “Приказки от цял свят”. 1939 г. – “Княз и чума”, “Отдавна, много отдавна”, “Разкази и легенди”, “Самодивско царство”, “Сърдечен огън. Дамаскини и притчи”, “Счупени стъкла. Разкази из съвременния живот”. 1941 г. – реализира 9-томна поредица “Вечното в нашата литература” и 20-томна “История на пластическите изкуства” (уникалнално и изключително ценно издание с прекрасни приложения, оказало огромно влияние в развитието на българската култура). Паралелно сътрудничи на сп. “Златорог”, публикува в “Родна реч” (Казанлък), редактор е на детското списание “Картина и приказка” (1928 г.), сътрудник и главен редактор на сп. “Орфей”, орган на Теософското общество. През периода 1922 – 1927 г. Николай Райнов работи като главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. Именно от там го командироват за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, Райнов приема преподавателското място, предложено му в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 г. След 9 септ. 1944 г. пише пиеса “Кърваво лято”, както и поредица романи “През вековете”, от които успява да издаде само първия – “Кръвожадни” (1947 г.). Умира на 2 май 1954 г.
