Фентъзи

Фентъзи (англ. fantasy — фантазия) е подвид на фантастиката, чиято основа е повествование за измислен свят, в който чудото е реалност, а принципите на съществуване са повече идеалистични, отколкото рационални, и повече чудесни (магични, религиозни), отколкото физични.

Дефиниции

Според българоезичната Уикипедия: „Фентъзи е литературен жанр, характеризиращ се с използването на елементи от митологията, фолклора и класическите "вълшебни приказки". Счита се за поджанр или разклонение на фантастиката. Поради самият характер на жанра е изключително трудно да му се даде ясна и изчерпателна дефиниция.“

Терминът се използва за първи път от П. Иневър в сп. Wonder Stories (1934).

Извори

Изворите на фентъзито могат да се открият в:

1. митовете (гръцки, скандинавски, келтски, славянски, Артуровия цикъл) и приказките;
2. древния епос, начело с „Одисея“ и „Гилгамеш“;
3. рицарския, сатиричиния и готическия роман от ХІV-ХVІ в. („Тристан и Изолда“, „Дон Кихот“, „Гаргантюа и Пантагрюел“, „Айвънхоу“);
4. приключенските романи (Ал. Дюма, Майн Рид и безспорно Ж. Верн);
5. класиката с фантастични мотиви (Едгар Алан По, Николай Гогол и др.)

Живот на фентъзито вдъхва още в 1485 г. Томас Малори („Смъртта на Артур“). За създатели на вида по отношение на измисления свят се считат Джордж Макдоналд с „Фантазии: Вълшебен роман за мъже и жени“ (1858), създал първия уникален (вторичен) авторов свят без и най-малък намек за реалността, и Луис Карол с „Алиса в Страната на чудесата“ (1865) и „Алиса в Огледалния свят“ (1871), претендиращи да са първите фентъзи романи.

Създател на вида по отношение на съвременния тип герой е Хенри Райдър Хагард с романите „Рудниците на цар Соломон“ (1885) и „Тя“ (1886). Той се счита и за първооткривател на „изгубените светове“. Към него с известни уговорки може да се причисли и У. Маккей с комиксите за приключенията на Немо в измислена страна (1905).

За създател и родоначалник на фентъзито като подвид на фантастиката се счита Лорд Дансени, автор на „Приказки на спящия“ (1910), макар в момента на публикуването сборникът да не предизвиква голям интерес сред читатели и критика. Популяризирането става едва със сериите на Едгар Бъроуз за Тарзан (1912–47) и на Робърт Хауърд за Конан (1932–36).

Истинското признание обаче идва значително по-късно, в средата на 50-те год. на ХХ в., във връзка с творческия дебют на Дж. Р. Р. Толкин и „странните приказки“ на Урсула Ле Гуин (цикъла „Землемория“). Толкин очертава основните правила, по които се водят почти всички негови наследници — пътуването, вълшебния предмет, злия бог/магьосник, разнообразните народи, обединяващи се пред лицето на Мрака и т.н. Фентъзито обаче далеч не се изчерпва от Толкин или „Властелинът на пръстените“.

Фентъзи пишат Тери Пратчет (който използва конвенциите на жанра главно за да осмива и осветява нашата реалност), Пиърс Антъни, Гордън Диксън, Дейв Дънкан, Кристин Курц, Маргарет Вайс, Барбара Хембли, Катрин Кер, Андре Нортън, Стив Пери, Роджър Зелазни, Л. Спрейг де Камп, Лин Картър, Кир Буличов, както и редица „твърди“ фантасти като Пол Андерсън, Робърт Шекли, Робърт Хайнлайн, Майкъл Муркок, Филип Хосе Фармър, Р. Салваторе и мн. др.

Pin my tail and call me a dnoeky, that really helped.

Жанрови признаци

1. Несъществуващ свят, притежаващ свойства, които са невъзможни в нашата реалност („Светът на Диска“ - Тери Пратчет).
2. Магията и фолклорните персонажи са необходим елемент.
3. Авантюристичен сюжет (издирване, пътешествие, война или поне битка).
4. Средновековен антураж или варианти: Древна Елада („Героят трябва да е сам“ — Генри Лион Олди), съвременността („Нощен патрул“ - Сергей Лукяненко) или бъдещето („Магьосници в рими“ — Кристофър Сташеф).
5. Скрито противопоставяне на технология и вълшебства в полза на второто.
6. Конфликт между Доброто и Злото като основен сюжетообразуващ елемент.
7. Постъпките и преживяванията на героите са на първо място, а вълшебството играе помощна, макар и не второстепенна роля.
8. Наличие на отвъден свят или поне на негово проявление.
9. Пълна свобода на автора, доколкото във вълшебният свят всичко е възможно.

Жанрови канони

1. Физическите закони не са задължителни (изключение — светът на Амбър).
2. Задължително е съществуването на вторичен свят, най-силното „оръжие“ на фентъзито ()
3. „Дейността“ на богове и герои обикновено означава битки. (Пример за изключение от канона е „Понеделник започва в събота“ — Аркадий и Борис Стругацки)
4. Магията — основен инструмент. Тя е основен индикатор на жанра — всичко, което съдържа магия, бива причислявано към стила фентъзи, и обратно.

Жанрови клишета

1. Меч и/или тояга/жезъл
2. Магия
3. Дракон (независимо дали е безобиден, жесток, хитър, тъп, вегетарианец или призрак, задължително е огромен и говорeщ, понякога може да лети)
4. Пътешествие (може би най-универсалното клише)
5. Карта на света или част от него

Класики в жанра…

Класическо фентъзи

„Властелинът на пръстените“ на Дж. Р. Р. Толкин, „Землемория“ — Урсула Ле Гуин, „Магьосникът от Оз“ — Л. Франк Баум, „Хрониките на Амбър“ — Роджър Зелазни

Героично и епично фентъзи / Меч и магия

„Конан“ — Робърт Хауърд, цикъл Шанара — Тери Брукс, Сагата за Елрик — Майкъл Муркок, „Белгариад“ и „Малореон“ — Дейвид Едингс, „„Колелото на времето““ — Робърт Джордан

„Дотам и обратно“ - истории, в които героите напускат познатия свят (доброволно или не съвсем) и се отправят на пътешествие в друг, по-магичен свят.

„Магьосникът от Оз“ — Л. Франк Баум, „Пътешествията на Гъливер“ — Джонатан Суифт, „Операция Хаос“ — Пол Андерсън, „Митичната“ серия — Робърт Асприн, „Драконът и Джорджът“ — Гордън Диксън, „Хрониките на Амбър“ — Роджър Зелазни

Хумористично фентъзи

творби на Л. Спрейг де Камп, Тери Пратчет, Пиърс Антъни, Робърт Асприн и др.

Съвременно (градско) фентъзи

„Легендите за Алвин Създателя“ на Орсън Скот Кард, „Никога, никъде, никой“ на Нийл Геймън и др.

Хорър

„Франкенщайн“ — Мери Шели, „Дракула“ — Брам Стокър, „Доктор Джекил и Мистър Хайд“ — Робърт Луис Стивънсън и т.н.

Външни връзки

• „Фантазният подход“ - аудиозапис на сбирка в клуб „Иван Ефремов“ от март 2007 г.: Калин Ненов и Бела Димова говорят за фентъзито като авторов подход към съдържанието на произведението, а не като самото съдържание