Разлика между версии на „Виних Дъждански“

Текуща версия към 19:19, 5 юли 2011

Виних Дъждански e главният герой от романа на Георги Илиев „О-Корс“.

Описание[редактиране]

Виних Дъждански е млад учен, заел се с амбициозната задача да събуди за живот Слънцето, което почти е угаснало. След сблъсъка на Венера с небесното светило (вследствие съкращаване на орбитата), то изглежда като ръждива монета, която лениво се влачи по небето, а Земята е изживяла от космическите катаклизми поредица природни бедствия. Една недовършена линия в романа е посветена на четенето на особено ценен ръкопис, наречен „летописа Китан”. Виних го проучва, за да разбере какво може да се очаква при успех или неуспех на опитите да обстрелва Слънцето с енергийни лъчи, а и с надежда да извлече нещо полезно от древните текстове. Описаните вътре събития са вероятно отпреди катастрофата на Венера и Слънцето, но името на звездата е Дахана. В летописа Китан се разказва, че скоро Дахана ще падне в небесното светило, че е направен опит да се възвърне мощта му, за да огрее Земята пак, но страшна ударна вълна помела всичко по повърхността на планетата. Дворци, градове, гори, насаждения, заводи били отнесени, малцина оцелели и тъй като паянтовите жилища не им осигурявали достатъчна защита от немилостивата природа, започнали да си правят землянки и постепенно под земята били създадени нови поселища. Другата интересна информация, която намира Виних Дъждански в летописа Китан, е за падащи все по-често загадъчни космически отломки от небето. Хората ги откривали навсякъде, а учени установили, че това са някакъв вид „небесни писания”. Изработени били от метал Б19, съчетан с бледо злато, прошарени от нишки платина, а в подредбата на блестящите жички имало заканомерност и изследователите се надявали да ги разчетат като послание от извънземна цивилизация. Авторът не продължава този мотив в „О-Корс”.

Към момента на началото на разказване, Виних Дъждански е най-известната и спорна личност на планетата. Неговите опити са довели до там той да има повече врагове, отколкото приятели. Хората на планетата и без това са разделени на два лагера, които са воювали дълго и унищожително, но вече са постигнали примирие. Това са миротворците и другите, неназовани, но би следвало те да са противници на мира или войнолюбци. Интересно е решението на Георги Илиев, но и твърде реалистично, враговете на учения да са от лагера на миротворците. Хората, които се наричат така, оказва се, ламтят за власт, манипулират народа чрез популистки кампании, владеят медийното пространство – чрез нещо като киноновини, излъчвани редовно и прожектирани на големи екрани пред населението. Миротворците са основното присъствие във всемирния съюз Алкания, както и сред елита на страната Балк, от която е родом Виних и където работи. Този голям и сплотен апарат е настроен срещу Дъждански от неговия антагонист – Углит Черни. Както показва и името му, той е изцяло отрицателен герой, жалка душица, готова на всякакви мерзости, за да постигне желанията си. Виних и Углит враждуват непрекъснато по две причини. Едната – жената, в която и двамата са влюбени – Веда Вишая. Другата – Углит също иска да е известен учен, но академиците връщат депозираните от него трудове с резолюция, че са просто глупави. Веда е била приятелка и любима на Виних по времето, когато е започвал експериментите си и е бил беден и неизвестен. Раздялата им е причинила болка на двамата. Макар да са се обичали, той все повече е потъвал в работата и не е обръщал достатъчно внимание на жената, тя пък е сметнала грешно, че ако го търси по-рядко, той ще усети нужда да я вижда, а е станало точно обратното. Така са се разминали и всеки е останал с грешни впечатления за чувствата на другия. Веда от отчаяние и желание да накара Виних да ревнува се е поддала на ухажванията на Углит Черни, Виних се е затворил в лабораториите си и вече, доста време след раздялата им, отчита успехи. На повърхността на Слънцето се е появило светло петно, което се разраства. То е точно там, където са обстрелвали с лъчи от концентрирана енергия от съоръженията при звездобройната О-Корс. Обясненията на автора са, че тази енергия се получава вследствие химични процеси с руда, копана от планината, говори за някакъв предизвикан от Виних светкавичен разпад на веществата, напомнящ ядрените процеси, а това е 10 години преди пускането на атомни бомби над Хирошима и Нагасаки. В опитите най-приближени до Виних са първият му помощник Дихан и Мира Меленска. Мира също е влюбена във Виних, но в любовния триъгълник с Веда Мира е светлото начало, омиротворената, грижовната, разбиращата, всеотдайната, докато Веда е егоистичната, страстната, причиняващата конфликти и проблеми, отмъстителна, измъчваща душата на героя непрекъснато. Самият Виних сякаш не забелязва чувствата на Мира, макар да се носят слухове. Неговата дилема е по-скоро дали да се събере или не отново с Веда, която го преследва с недвусмислени покани. Няколко сцени насаме са му достатъчни да се влюби отново в нея, и то така, че да почне да я сънува и бълнува – буквално. Когато обаче се спречкват с Углит Черни, Виних решава да се направи на благороден и му заявява, че се оттегля от съперничеството. Дори пише бележка на Веда, че няма смисъл да се опитват отново да имат връзка. Веда обаче вече е решила, че не иска Углит, а и знае, че той е толкова подъл, че е поръчал убийството на леля си, за да вземе наследството ѝ. Прогонва го, а Черни, чието самолюбие е разбито, настройва тълпите срещу Виних и убеждава Дихан да вдигне на бунт работниците в мините и съоръженията. Заради неподаването на руда при процесите, серийни взривове предизвикват пожари и огромни разрушения, пламъците нажежават повърхността на земята, ледовете се разтапят, пороите проникват в подземните градове и разбиват пътищата, жертвите и щетите са огромни. Виних успява по чудо да спаси Веда от падащите скали, но ги пресрещат разгневени хора, които го мразят, защото действително, макар и неволно, е предизвикал нови бедствия и смърт. Нахвърлят се върху му и го пребиват с камъни. Веда и Мира оцеляват на върха на звездобройната О-Корс и виждат истински изгрев – делото на Виних е успяло, Слънцето отново грее ярко и стопля опустошената земя. Хората ще спрат да се окопават все по-навътре към центъра на планетата и ще излязат отново на повърхността, където им е мястото, на светло.

Би следвало да отбележим, че за разлика от своя антагонист Углит Черни, който е изцяло „черен” герой, Виних Дъждански не е изцяло „бял”. Така например, разказано е, че като малък е правел опасни опити в рудниците и е загинал приятелят му, но не се споменава да е изпитвал угризения или да е спрял поне за малко с увлеченията си. Родителите му са искали да го накажат, той си е събрал нещата и се върнал на мястото, където се е случила трагедията, за да продължи с експериментите. Виних смята, че развитието на науката и постигането на една крайна положителна цел оправдава всички човешки жертви – нееднократно е посочено, че той не се е залъгвал, че събуждането на едно небесно тяло и въздействието на космическите процеси може да мине без катаклизми за Земята, всичко го потвърждава, включително летописа Китан. Отношенията му с Веда също са доста противоречиви. След като е написал бележката и я е дал на Черни, Виних променя мнението си и изпраща друга бележка – че я вика при себе си в звездобройната О-Корс, за да са заедно. Макар да знае, че Мира страда и се измъчва, не изяснява отношенията си с нея, за да сложи край на надеждите ѝ. Неговият образ е най-сполучлив, макар диалозите между него и Веда Вишая да носят отпечатъка на отношения от преди век, което ги прави донякъде неразбираеми и нелепи.

В крайна сметка геният е убит от посредствения си съперник, но делото му е успешно и остават Мира и Веда, които да го продължат. А възмездието за Углит не е закъсняло – една скала се е откъртила и го е смазала на подземната магистрала.

Интересни изказвания[редактиране]

В устата на героя си Виних Дъждански авторът влага доста интересни или поне ефектно звучащи мисли, като тези:

• На обвинението на Мира Меленска към Виних, че жената, в която е влюбен, Веда Вишая, го е „обезценила и обезсолила“, той отговаря така: „Чистата любов осветява и скверното. Ние не обичаме жената, а живеем за своето чувство, което се ражда чрез нея. То е пламъкът. Има ли чист и нечист пламък?“
• За изкуството - в дома на Сломерски Виних разглежда картините. Хората по тях са със сведени ниско очи „от излишно благочестие“, „скръстени ръце от тъпо смирение“, набожно молещи се редици хора. И тогава авторът, от гледната точка на главния герой, казва: „Целият този мир на художественотворческа мисъл като да имаше само една глава, клюмнала, като натежал плод.“