Разлика между версии на „Незнайният“

Версия от 15:40, 21 март 2007

„Незнайният“ е разказ на Георги Райчев, представител на българския диаболизъм. Разказът е издаден за пръв път в сп. "Златорог", а през 1923 г. Г. Райчев събира всички свои диаболични творби и ги издава в книгата "Разкази".

Представяне

Писан под влияние на немските романтици като Е. Т. А. Хофман и модернисти като Станислав Пшибишевски, отразява влиянието на автори като Едгар По и Густав Майринк. За място на действието е избран столичния град и околностите му. Героят е неназован по име. Разказвачът – също. Една анонимна личност споделя мислите, които я терзаят, но те събуждат ужас у слушателите му (също анонимни), дотолкова, че съжителството им става невъзможно под един покрив. Човекът се изнася и след три дни го намират мъртъв в един хотел, а обстоятелствата около смъртта му са загадъчни и навеждат на мисълта, че в разказите му не всичко е било плод на фантазията и страховете му.

Атмосферата е ту тягостна, ту плашеща, ту почти на границата на истерията у героя и у хазяите му. Засегнати са темите за странните пътища, по които се поражда престъпното желание, за връзката между любовта и смъртта в съзнанието на желаещия да притежава завинаги другия, за прекрачването на определена граница, отвъд която човек не може да се върне и продължава да убива, за съдбоносните предчувствия, за невъзможността да се постигне щастие, за конфликта между еснафския бит и морал и търсещия своето място неспокоен дух на съвременните хора, следващи желанията и инстинктите си по-свободно и любопитни до къде може да ги отведе това.

При цялата загадъчност на разказаната от Райчев история и неразрешеността на случая със смъртта на наемателя, ситуациите, които са описани, са наситени с психологизъм, а той и терзанията на героите напомнят тези у Достоевски и изглеждат не по-малко възможни. Границата между реално и нереално е съзнателно размита, читателят не разбира дали фигурата на странния човек с лице като череп и тъмни очила е алегория на Смъртта или истински престъпник, набелязал си героя за жертва. Както и дали всъщност героят, когото намират мъртъв на финала, не е имал раздвоение на личността, не е виждал сянката си, не е описвал тъмната страна у себе си, за която се намеква в портретното му описание – ръцете му са грамадни, “влакнести”, все ги крие смутен под масата, като че ли са нечисти или издават животинското в природата му; очите му са зелени, със студен, зъл блясък; усмивката е неопределена, като маска, гримаса на яд и същевременно на безпомощност; лицето е уморено и безстрастно; косата му е буйна, а мустаците – редки и провиснали, което буди съмнение дали не са всъщност бутафорни.

Един от наистина добрите диаболични разкази в българската литература от 20-те години на ХХ век.

Сюжет

Внимание: Материалът по-долу разкрива сюжета на произведението!

У гимназиалния учител Х. и жена му се нанася странен квартирант. Разказвачът също живее в стая в дома им под наем и е техен приятел. Той наблюдава и предава случващото се. Съпругата на учителя е обезпокоена още от начало на пребиването му, макар да не може да определи точно какво я тревожи.

Човекът е към 42-годишен, тих, излиза и се прибира по едно и също време, за него знаят, че е с техническо образование, в момента не работи, но явно разполага с пари, защото плаща навреме и дори в предплата, произхожда от провинциален град и е дошъл в столицата, както се разбира по-късно, да лекува нервите си на баните в Княжево.

Една вечер учителят го кани на чай и квартирантът приема. Първо започва да вади книги от лавиците и споделя възхищението си от Мопасан, който не е сред любимците на домакина. Домакинята обаче харесва не само френския класик, но и Едгар По, и Стриндберг, последователно категоризирани от съпруга ú като пиян герой от “вертепите” и “луд скандинавец”. Всички тези автори за него са “неуравновесени безумци, които искат да ни уверят, че действителността не е действителност” и трябва “да ги обезвредят”, “Да ги унищожат.., да ги затворят в лудници”, защото заразявали душите на здравите.

Гостът квартирант му опонира, че те са по-скоро смели, защото говорят открито за неща, които всички знаят, но предпочитат да премълчават и да си затварят очите за тях. Хората не знаят нищо едни за други, нито какво им се върти в главата. Може да си говориш с някого в кафенето, а в същото време той да си представя как разбива главата на някого от отсрещната маса, защото преди време го е изблъскал в калта на улицата. И разказва какво му се е случило.

Прибирал се пеша от Княжево след бани, нощта наближавала да замени късния следобед и тогава чул стъпки зад себе си. Нямало никого по пътя, стъпките ясно отеквали и когато той забързвал, и човекът ускорявал ход. Страхът постепенно пропълзял и тогава незнайният се изравнил с него и го заговорил. Лицето му било като череп, носел тъмни очила, макар да се здрачавало. Държал се някак нагло и присмехулно, заразказвал уж хипотетични истории. Казал му да си представи двама влюбени, тя чиста и светла душа, той – полудяващ само при мисълта, че може да изгуби любовта ú. При това непознатият извадил медальон с портрет на красива млада жена и го запоказвал, навирайки го насила в лицето му да каже хубава ли е или не. Накрая, за да не я загуби и да не страда повече, въпросният влюбен решава да не я вижда. Но тя започва да му праща бележки и да иска тайна среща. Той отива, тя е готова да му се отдаде с цялата си прелест и невинност, което в първия момент му харесва, а в следващия я удушава. На другия ден същият човек отива в кафенето и слуша обсъждането на това как бил открит труп на младо момиче и сочи на всички бинтования си пръст – всъщност нахапан от нея, докато се е борела за живота си – повтаряйки, че детето на хазяите го прискрипало с вратата. Наемателят споделя, че вече бил порядъчно уплашен, онзи странен човек споделил, че много обичал да стряска хората, да ги следи в мъглата и да чувства как полудяват от ужас. За да се отърве, квартирантът се затичал, но онзи хукнал след него и добре че в тоя момент минал трамвай и с последни сили се вкопчил в него, та да се отърве от непознатия натрапник.

След тоя разказ всички се чувстват неловко. Атмосферата в дома става тягостна. Учителят и жена му слухтят край стаята на наемателя, но от там не се чува абсолютно никакъв звук, което само още повече ги плаши. Един ден откриват бележка, че ги напуска, плик с пари и обяснение, че разбира колко трудно и невъзможно е съжителството им под един покрив, затова се изнася от дома на учителя Х.

Три дни по-късно разказвачът прочита във вестника, че е намерен труп на неизвестен човек в един от местните хотели. Той бил много тих, имал в себе си голямо количество пари и тъмни очила, които не носел приживе. Открит бил седнал и облечен в креслото. До него – портрет на младо красиво момиче.

Внимание: Край на разкриващата сюжета част.

Композиция

Композицията на “Незнайният” е затворена – започва и завършва с историята, предадена ни от героя разказвач. В този разказ, като сфера в сферата, се вписва разказът на тихия безименен наемател. В неговия разказ пък се вписва трети – този на неизвестния му преследвач, който е възможно и да е негов убиец. Имаме три вписани един в друг разкази.

Отвън навътре всеки следващ разказ е все по-разколебан в достоверността си. Единственият категоричен в предаването на фактите, каквито ги е видял и узнал, е първият разказвач, чиито глас се покрива с авторовия.

Разказът на наемателя за човека, който го преследвал, става все по-трескав и напомнящ бълнуване;той признава, че не е никак добре с нервите и в един момент дори сам се усъмнява в това дали всичко му се е случило в онази привечер на връщане от Княжево или е плод на болната му фантазия.

Разказът на човека с тъмните очила, който може и да е съществувал, но може и да не е съществувал, вече сам по себе си е наполовина реален и наполовина нереален. При това – случващ се в една художествена фикция. Той целият е в условно наклонение. Най-често повтарян в него е призивът “представете си”. Хипотетичността му и крайностите в човешкото поведение, изложени в него, не контрастират – но и не изглеждат напълно фантастични. Героите в него – влюбената, която е удушена от възлюбения си, уж са плод на моментно ситуационно предположение, но човекът с очилата вади портрет на красиво момиче и се държи като мъжа от историята си – изпитва наслада от ужаса в очите на жертвите си и дори го подчертава. Изложена като фантазия, призвана да докаже тезата, че хората са непознаваеми и никога не знаем какви ще са следващите им реакции, непознаваеми дори за себе си самите, тази история с убиеца на своята възлюбена всъщност илюстрира предния, по-външен разказ (втория, средния слой).

Един атрибут от най-вътрешния разказ – портрет на младо момиче, и един атрибут на средния разказ – черните очила на страшния преследвач, се озовават във финала в най-външния разказ, този, който е затварящата сфера.

Издания

На български език

Издания в периодика

• 1920 г. - Сп. “Златорог”, година І, кн. 3, с. 204, първо издание

Самостоятелни издания

• 1923 г. – Георги Райчев. “Разкази”, Книгоиздателство “Акация”, София; с. 3 – 24

• 1940 г. – Георги Райчев. Избрани съчинения в три тома. С., Издателство "Хемус". Книга ІІ

• 1982 г. – Георги Райчев. Избрани творби. С., Български писател, с. 80 – 100