Безумие

Безумие
Автор(и):	Георги Райчев
Първо издание:	1920, 1923 г. г.
Жанр(ове):	диаболизъм
Изкуство:	литература
Вид:	разказ

„Безумие“ е разказ на Георги Райчев, представител на българския диаболизъм.

Разказът е издаден за пръв път през 1920 г. в сп. "Златорог", а през 1923 г. Г. Райчев събира всички свои диаболични творби и ги издава в книгата "Разкази".

Представяне

В "Безумие" особено ясно проличава връзката на литературнота направление диаболизъм в България с войните и последиците от тях. Хората са объркани, уплашени, животът е изтикан насила извън всички установени дотогава норми и не може да поеме в своето традиционно русло. Понятията за морално и неморално, живот и смърт са се размили, близките са живи на единия ден и мъртви на другия, ти си извикан на фронта и от земеделец ставаш убиец, бащи на семейства усещат властта си на военни и се превръщат в мародери и изнасилвачи. В тая атмосфера реалността е нежелана и всичко, което е фантазно и нереално, се превръща в алтернативна реалност. Тя обаче често е не по-малко ужасяваща и влудяваща за героите в произведенията на българския диаболизъм.

Сюжет

 

Внимание: Материалът по-долу разкрива сюжета на произведението!

 

Действието е ситуирано в малко турско градче с българско население. Сраженията се водят някъде наблизо, но все пак в абстракното пространство. Войната също е абстракция, ужасяваща и променяща хората до неузнаваемост, каращи ги да живеят като сенки сред сенките, помръкнали, объркани, залавящи се за домакинските си задължения и стопанската работа (доколкото е възможна в такива времена), като за единствените опори, задържащи ги в реалността. Навсякъде се говори и могат да се видят белезите на смъртта.

В градчето се е установил поради заболяването си млад поручик. Трескавите му бълнувания го отвеждат до един друг човек в това населено място, който е попаднал в междувремието и нито е в цивилния, нито във военния живот – една побъркана (защото са избили близките ú пред очите ú) жена, която е била държана заключена, но е избягала. Болестта сякаш изостря сетивата му дотолкова, че пръв усеща, когато се ражда незаконно дете и вижда как сам свещеникът (стожерът уж на морала) го отнася в неизвестна посока – преди всички узнава какво се е случило и с момичето Латинка, насилено от полковника, на когото е прислужвало и който може да ú бъде баща, и къде е лудата.

Поручикът не е назован поименно, но въпреки нереалността на живота му в това безлично, мрачно място, времето на случващото се е точно посочено – Страстната седмица и Великден. Младият офицер дори решава да се включи в шествието по тесните криви улички през нощта на погребението Христово. Там почти припада в тълпите, натъпкани в сокаците, движещи се бавно и спиращи със запалени свещи при всяка порта. Тогава вижда онази страшна жена, която мисли за Смъртта – тя гледа точно него и очите ú блестят в мрака. Едва се добира до дома си. В съновиденията му се явяват семейният дом и мъртвият му брат. Особено експресивно е описанието на това, как майка му го отвежда до стаята, как отваря вратата и той вижда смъкналият се в стола си ранен на три места Васил да дере ризата и кожата си и да се опитва неистово да запуши дупките от пушечните си рани, а кръвта се лее по ръцете му и по пода. Отвън през прозореца се вижда уж майка му, но нейното лице се превръща в лицето на Смъртта, притиснато и разплескано о стъклото на прозореца, грозно, разкривено и ужасяващо. Страхът кара поручика да се събуди и тогава вижда онази същата жена от нощното шествие, как приближава чорлава и протегнала ръце да го докопа, как се придвижва, опряла гръб o стената – крачка по крачка... Болният се разкрещява, вижда черна сянка, която се премята и избягва, а по-късно му казват, че е намерена паднала от скалите жена, която била луда и избягала, разбивайки дървената решетка на прозореца си. Остава неяснотата дали поручикът е видял Смъртта и тя е хукнала да вземе душата на лудата жена, паднала от скалите край селото, или е видял самата луда – но никой от притичалите не я е видял да излиза от стаята му, когато се е развикал за помощ.

 

Внимание: Край на разкриващата сюжета част.

 

Издания

На български език

Издания в периодика

• 1920 г. - Сп. “Златорог”, година І, кн. 5, с. 557

Самостоятелни издания

• 1923 г. – “Разкази”, София, Книгоиздателство “Акция”, с. 24 – 46

• 1982 г. – Георги Райчев. Избрани творби. С., Български писател, с. 101 – 121