Хакери на човешките души
| Хакери на човешките души | |
| Автор(и): | Иван Попов |
|---|---|
| Първо издание: | 2004 г. |
| Жанр(ове): | киберпънк, турбореализъм, сатирична фантастика |
| Изкуство: | литература |
| Вид: | роман |
| Поредица: | |
| Цикъл: | „Езиково инженерство“ |
| Предходно: | „Нашите марковски процеси“ |
| Бележки: | (друга важна информация накратко) |
„Хакери на човешките души“ е киберпънк роман на Иван Попов, издаден през 2004 г. под № 2 в Библиотека „Тера фантастика“ на издателска къща „Аргус“.
Съдържание
История на написването[редактиране]
Реални имена, места, термини съзнателно са подложени на деформация, но без да се губи връзка с реалността, за да бъдат разпознати първообразите. Така например от името на популярна българска фирма за софтуер се е получило името „Исирма“, от името на популярен милиардер и основател на фондации се е получило името на организацията, контролираща света - Комитетът/Фондацията „Лукач“ на филантропа Дьорд Лукач. Името на кораба, с който през 1620 г. английски пилигрими основават втората успешна колония в Америка, „Мейфлауър“, е станало „Майска роза“. Името на „Дженерал Електрик“ се е превърнало в „Дженерал Лингвистикс“. И т. н.
Езиковите експерименти не оставят незасегнато място в „Хакери на човешките души“: от обект на разказването те стигат чак до периферната структура - именуването на главите, особено набиващо се на очи в списъка им в съдържанието. Въпросните имена перифразират заглавия на филми, книги, митологеми (напр. „Да калибрираш началниче“ напомня на „Да убиеш присмехулник“, „Полет над верблюдско гнездо“ - „Полет над кукувиче гнездо“, с намигване към Радичковия „Верблюд“, „Гласове от обора“ - „Гласове от отвъдното“, „Бръмбар в мобилника“ - „Бръмбар в мравуняка“, и т. н.)
Като последовател на турбореализма Ив. Попов поддържа връзка с реалността, но в същото време романът, доколкото е киберпънк, е верен на родоначалника на жанра Уилям Гибсън и неговия „Невромантик“ в използването на съществуващи нови и възможни бъдещи технологии.
Това е роман, написан сякаш за да шокира - и като пръв в България от тоя род неминуемо постига целта си. В послеслова на Васил Велчев четем: „Романът съвсем спокойно може да се разглежда като информационен вирус - в него са втъкани страшно много нови идеи, сякаш целта е била да се зарази съзнанието на читателя, да се преустрои по някакъв начин... Самият Попов обича да цитира Александър Тюрин, според когото добрият писателски текст трябва да прилича на компютърен вирус и да действа като такъв.“
Сюжет[редактиране]
Внимание: Материалът по-долу разкрива сюжета на произведението!
Книгата се състои от две части - „Блус за град Армадильо“ и „Хакери на човешките души“. Фабулата е организирана около криминална загадка, която трябва да бъде разрешена, и с това се залавят главните герои Балабан и Джон Дж. Дж. Сидорчук.
В първата част действието се развива в бившия военно-промишлен комплекс Армадильо сити, понастоящем образец за високоорганизирано и технологично развито общество, в което индивидите са обект на тотално наблюдение. Навсякъде има детектори за идентификация, началниците дават инструкции на подчинените си, които носят подобни на очила растери (растерът е решетка от точки) и имат непрекъсната връзка със системата за управление. Малко хора мислят сами какво да кажат (за тях Иван Попов използва термина „автокефални“, т.е. оглавявани сами от себе си).
Потоците от информация са основна ценност и обект на развитие на технологиите. Езикът е средството за манипулация и програмиране на хората. На масово развитие се радват т. нар. „хуманитарни технологии“ (технологии за манипулиране на хората - социално инженерство). „Човекът е устройство за обработка на информация. И обект за управление посредством същата тази информация.“
Героите на романа трябва да преустановят откритите нередности, довели до полудяване на няколко души. Неизвестно лице е пуснало стимоклипове - видеофайлове, стимулиращи мозъците на възприемателите така, че да ги препрограмират да изпълняват други задачи и да работят в режим на невронна мрежа.
Във втората част Балабан и Сидорчук отиват в „държава от четвърти-пети функционален тип“, където целият живот е едно необяснимо противоречие, за да търсят виновника за хакването на човешките мозъци. Алюзиите с българската действителност от времето на прехода са много, а романът от научна фантастика започва да клони към социална сатира. Реалността присъства по-силно и в същото време е по-нереална отвсякога, тъй като изглежда напълно невъзможно да се разбере кое е истината, кой от кои е, кого представлява в отношенията на връзки, престъпност, интереси. Тук сюжетът се разклонява в много нишки, които така и остават недоразвити. Разследването показва, че причината е скептицизмът към всякаква власт и авторитети на местните хора, и реализмът и любопитството им. Финалът на романа е отворен, загадката уж е разрешена, но откриването на организиралия нещата програмист не дава яснота каква ще е развръзката на историята.
Като цяло частта е противоположна и по динамика на първата част на романа - от „блус“ с началства и коктейли читателят се озовава сред хакери (компютърни, законови, какви ли не), преследване и водовъртеж от събития и образи, изсипали се в действието от - както се разбира - дори предишната книга на Иван Попов.
Внимание: Край на разкриващата сюжета част.
Герои, места и термини[редактиране]
Герои[редактиране]
Имената на героите на Иван Попов са също плод на езиковото му експериментаторство, което е намерило отражение в измислянето на неологизми в целия роман. Те са контаминации или директни преноси от имена на известни личности, герои от игри, книги, дори - от имената на приятели на автора. Така например името Балабан на един от главните герои препраща към фамилиите на двама от най-известните учени българисти - Ал. Теодоров-Балан, прословут с ексцентризма си, с неудържимото желание да измисля нови думи и да се бори за прочистване на езика от чуждици, и Александър Балабанов - един от отличните познавачи на античните култури. Фамилията на Сидорчук подозрително напомня тази на Андрей Лазарчук, представител на направлението в руската фантастика, самонарекло се „турбореализъм“, чийто почитател и последовател е самият Попов. Сред героите се появява и един Дик Пейн, подсещащ ни за героя от компютърните игри Макс Пейн - на него в романа е отредена „достойната“ съдба да падне в селски клозет на финала. Самите герои прилагат езиковото инженерство на ниво измисляне на вариации на имената на останалите - това е характерно за Балабан, който прекръщава останалите: Сидорчук става Сидореско, Сидорайло и т. н., Григор - Глигор, Грегоар, Глигоар и пр.
Както отбелязва Васил Велчев в послеписа, героите, както и някои образи и теми, преминават в „Хакери на човешките души“ от предишната книга на Иван Попов - „Нашите марковски процеси“.
Освен на главни и второстепенни, традиционно делене, героите могат да се разделят и на действащи и такива, които така и не се появяват, но непрекъснато се споменават в романа - като Сингх и Ирина. На пръв поглед подобно делене може да изглежда маловажно, но с оглед постройката на книгата като оксиморон (стилистична фигура, съчетаваща привидно несъчетаеми понятия, думи с противоположно значение, парадоксално звучащи антитези) най-вероятно е част от замисъла на автора.
Главни[редактиране]
Второстепенни[редактиране]
- Макилрой
- Альоша Асанович
- Антон
- Делиан
- Глигор (Григор, Грегоар, Глигоар)
- Лука
- Дик Пейн
- Търтея и др.
Места[редактиране]
- Армадильо сити
- подмандатната територия на злото
- Несла
Термини[редактиране]
- хуманитарни технологии
- охлос - тълпа
- политолъг, социолъг
Съдържание[редактиране]
- ЧАСТ ПЪРВА - Блус за град Армадильо
- Да калибрираш началниче
- Полет над верблюдско гнездо
- Болни мозъци
- Всеобща коктейлна повинност
- Казан за домашно варене на мироглед
- Делфийски експертен оракул
- Подмандатна територия на злото
- ЧАСТ ВТОРА - Хакери на човешките души
- Взломна пролет
- Изстрел в поквариума
- Втори живот на курвите от Несла
- Бръмбар в мобилника
- Киборгът на име Ремзи
- Само един интелигент нестига
- През задната врата на възприятието
- Гласове от обора
- Езопов комплекс
- Пояснителни бележки
