Черният дом

Черният дом
Автор(и):	Владимир Полянов
Жанр(ове):	диаболизъм
Изкуство:	литература
Вид:	разказ

„Черният дом“ е диаболичен разказ на Владимир Полянов.

Представяне

Разказът е изграден изцяло върху идеята за раздвояването на личността. Героят е срещнал човек, който твърде много прилича на него самия. Скоро интересът му към навиците на другия се изостря, вижда нещо маниакално в него, почва да го следи и го свързва със зачестилите случаи на полудели жени, които се появяват в кратък промеждутък от време по улиците на столицата – всички с грозно оскубани коси и явно преживели нещо ужасяващо.

Криминалната загадка се изяснява във финала – героят е страдал от психично заболяване и всъщност именно той е извършителят на насилието и садистичното блудство над жертвите, повечето – провинциални момичета, търсили квартира в големия град.

Полянов проследява развитието на престъпната наклонност с напредването на шизофреничните прояви. Към лудостта като болест е добавена и лудостта като страст към жените. Еротомания, перверзност и фетишизъм, фиксиран върху красивите женски коси, си дават среща в тоя разказ. Същевременно не е прекрачена границата, отвъд която всичко това би се превърнало в долнопробно булевардно драскачество. Повествованието е увлекателно, динамично, психологическите наброски на автора, който има медицинско образование – верни, точни и придаващи достоверност на описанията.

Тук в изчистен вид се появява един образ, който може да се нарече устойчив при диаболиците – претъпканият трамвай (движещ се, клатещ се, тресящ пътниците) като място, в което еротиката на допира и триенето между непознати тела доставя едновременно тайна и позволена наслада. Един от символите на столичния живот и падането на моралните задръжки в анонимната и огромна по мащаби (в сравнение с провинциалните градчета и селата) ърбън-среда (вж. също „Съновидения” на Георги Райчев – почти идентична сцена). Трамваят е и място на спасение на раздвоените и психично разстроени герои на българските диаболици от преследващите призраци и видения. Автомобилите не са толкова предпочитани, макар да са също рожби на индустриалната епоха. Трамваите имат родство с влаковете, но в български вариант това намира изражение по един неочаквано комичен начин: все още не е преодоляно и оставено в миналото органичното, природното, патриархалното, ограниченото, а вагоните са наричани, макар и рядко, но винаги извикващо усмивка – каруци.

Сюжет

 

Внимание: Материалът по-долу разкрива сюжета на произведението!

 

Героят започва своя разказ с представянето на човека, който е открил, че прилича на него самия. Той не знае нищо за него, но приликата помежду им е и външна, и в изразяването на вълнуващите ги неща. Докато го наблюдава, другият по същия начин свива устни, оправя косата си, а всички опити да стори нещо различно и да го „изиграе” се провалят – онзи е като негов близнак. Постъпките обаче, според изповедта на главния герой, коренно се различавали у единия и другия. „Алтер-егото” имало доста съмнителни навици. Като например – твърде подозрителен афинитет към претъпкани трамвайни купета. При тайните си наблюдения над навиците му разказвачът установил, че другият обича да се притиска у жените и по лицето му се изписвало задоволство, което се стопявало при разреждане на пътниците. Когато тълпата, благоприятстваща подобни изживявания, се стопяла, онзи заставал на спирката и чакал да мине пълен трамвай, за да се качи на него.

Една вечер за изненада на героя, който следи тоя странен човек, последният се качва на почти празен трамвай. На платформата има привлекателни жени и едната госпожица разказва, че е провинциалистка, търси квартира и работа в столицата. Непознатият се приближава и вторачва в русите ú красиви коси, очите му стават като стъклени, протяга ръка да погали по главата момичето, но вижда, че е гледан, и се въздържа. Затова пък се намесва в разговора на дамите и предлага стая на притеснената госпожица. Оставя визитка.

Седмица по-късно на улицата разказвачът вижда страшна гледка – същата руса млада жена тича и крещи „не за помощ, не от радост, а тъй, както викат лудите: безпричинно”. Дрехите ú са разкъсани, погледът – безумен, но най-ужасна е косата ú. От предишните прекрасни кичури не е останало нищо – те не просто са окълцани, те са оскубани жестоко, изтръгнати явно от ръка с голяма сила.

Излязла е от къща, която и преди е привличала вниманието му – сграда, иззидана от големи каменни блокове, черна, мълчалива, величествена, загадъчна. На „вечно затворената врата” има резбовани два разярени лъва, а фантазията на майстора е добавила и фигури на мъже и жени, но те са обезглавени и убити. У героя е съществувало усещане, че именно там ще се случи нещо ужасно. Със стражаря завеждат госпожицата и звънят на входа, показва се възрастна икономка. Питат там ли живее момичето, а бабата се учудва, че и без това знаят и защо я питат. Когато чува въпроса господинът на горния етаж неин квартирант ли е, старата жена се изумява още повече и се чуди за какъв друг господин става дума, след като питащият знае много добре всичко. В същото време обезумялата госпожица сякаш вижда нещо зад прозореца, полита и пада по каменните стъпала, разбива главата си и умира.

След още седмица героят се връща след отсъствието си в града и приближавайки входната врата, се чуди откъде му е позната тая черна къща, тия обезглавени фигури от дърво, тия жалузи с позеленели железа. Отваря му възрастна икономка, носи вестници, в тях се описват ставащите в столицата „странни и поразителни по своята прилика неща”. След случая с русата жена е имало в течение на една седмица още три такива случая на обезумели жертви на неизвестен садист, който явно е издевателствал над тях и е отрязвал косите им. Героят разказва преживяното: „Но когато стигнах до пасажа „отрязани коси”, аз коригирах и себе си, и вестника. Гласно казах: косите не бяха отрязани, а оскубани, откъснати – с ръце и нечовешки усилия.” Тогава му се случва нещо странно, съзнанието му се замъглява, картини на ужасни неща изплуват в него, побягва, вижда черния дом, как се отдалечава и крещи, че не живее там.

А скоро среща другия в бюрото за квартири – отишъл е да си търси друга, а онзи е давал обява, че предлага добре мебелирана стая, само за госпожици, при нищожен наем. Къщата – същата, от която е излязло обезумялото момиче. И героят решава да прати една своя позната, но онзи искал момичетата да са бедни и от провинцията. Намира друга квартирантка и му я праща. Но тя не се обажда, затова една вечер решава да провери как е. Приближава дома и е привлечен от странната светлина от една от стаите на първия етаж. През жалузите и завесата се вижда вътрешността, в дъното на стаята е коленичил непознатия човек, пред него – голяма пожълтяла икона, вика някого, идва познатата на разказвача, кара и нея да коленичи, после се изправя до нея с някаква книга и я кара да се съблече. От тук нататък се разиграва сцена, в която еротика и насилие са описани драматично – момичето се подчинява, онзи с трепет и вълнение смъква кожен бич от стената, вече не е смирен вярващ, а се изживява като някой, който ще очисти жената пред себе си – с бичуване. Писъци, свещи, гонене и преследване, плач… Когато попадат пак в полезрението на воайорстващия зад прозореца, насилникът подава на жертвата нафора, на лицето му е изписано блаженство, обгръща момичето с ръце и го гали, разплита черните му плитки и започва изведнъж да ги скубе. Героят се втурва на улицата и се разкрещява, събират се хора, опитват да разбият вратата и той – с тях. Никой не отговаря отвътре. Накрая излиза възрастната жена, която го пита: „Господин Лунц, какво става с вас? ” Всички търсят из къщата изверга, откриват момичето, а то крещи насреща му, че е „демон, звяр, чудовище”. Хвърля се срещу него, дърпа жилетката му – изпод скъсаните копчета изпадат кичури от нейната коса. Всички се отдръпват, той самият е ужасен, а над тази няма сцена се чува плачът на възрастната икономка, който повтаря като рефрен въпроса какво става с него.

 

Внимание: Край на разкриващата сюжета част.

 

Публикации

На български език

Самостоятелни издания

• 1989 г. — „Диаболични повести и разкази“ — издателство „Георги Бакалов“, Варна; Библиотека „Галактика“, № 102

 :: * Черният дом — с. 121 — 136