Разлика между версии на „Театър с огледала“

Версия от 13:13, 30 юни 2007

„Театър с огледала“ е диаболичен разказ от Владимир Полянов.

Представяне

В „Театър с огледала“, както и в повечето разкази на този автор, присъства криминалният елемент. На финала се разбира, че един съпруг е убил от ревност своята съпруга, сварвайки я с любовника ѝ. Интригата обаче не е заплетена, нито обвеяна от загадъчност, а обичайното размиване между реалност и свят на бълнуване и болестна трескавост този път е заменено от сложна система на преливане на условности. Театралната илюзия и житейската илюзия се отразяват една в друга през огледалото на експериментална пиеса, написана от анонимен автор и наречена „Театър с огледала“. Зрители и актьори са вкарани в този случващ се в момента театър, в който загадката е откъде може драматургът да е знаел предварително как са се случили и да предвиди как ще се развият събитията в един любовен триъгълник. Криминалното е само повод, както и отношенията в любовния триъгълник, да се провери доколко читатели и публика са готови да бъдат извадени от възприетите обичайности, да бъдат поставени в условия на драстично нарушаване на правилата на провеждане на едно театрално представление и да се преобърне целият театрален апарат „с хастара навън“. Описват се едновременно неразбиращите какво се случва зрители, негодуващите служители и актьорите, играещи всъщност себе си и насила изтикани на сцената.

Разказът е изключително добре композиран и изпълнен. Той самият напомня пърформанс. Жанрово е уникален и (поне на мен) не е известен друг подобен експеримент в сферата на краткия разказ в българската литература. Родово е в граничната зона между епос и драма.

Стил и особености

Изреченията са елиптични. Максималната сбитост на изказа създава накъсан, нервен ритъм, каквато е атмосферата в театралната зала. В същото време тези изречения са създадени да обслужат една театрална и разказваческа фикция и стилово наподобяват ремарките по краткост и указателност.

Оптиката е огледална. Салонът на театъра се оглежда в сцената, гримьорните се отразяват от сцената, животът се проектира в гримьорните, от там – на сцената, от там – в салона. А във финала се оказва, че всичко това е фикция, родена в главата на творец, един пърформанс с отправна точка изневярата, който се провежда чрез сложна система от предаване на образи от огледало в огледало, насочван умело от съзнанието на демиурга на първоначалния сценарий. Къде завършва илюзията и започва действителността? Читателят трудно би могъл да направи разграничение. Случила ли се е изневярата наистина?

В техниката на разказване Полянов опитва да внедри мисълта, която изказва за театъра (известно е, че той има образование и на режисьор, получено в Полша, че е работил като драматург и директор в много театри в България, вкл. Народния театър в София): „Театърът трябва да бъде бомба, която да разтърсва и да предлага невиждани и непреживени неща!“ Репликата е на театралния директор, който излиза пред публиката и започва експеримента по изваждане на зрителите от системата от привичности и въвеждането ù в един неизпробван начин на театрално случване.

Сюжет

Внимание: Материалът по-долу разкрива сюжета на произведението!

Публиката очаква да започне представлението в театъра. Лампите угасват. Закъснението е дразнещо, хората – изнервени, започват да се карат. Излиза директорът и иска публиката да го извини, но главният актьор имал семейни проблеми, оженил се е за доста по-млада жена, от 2 часа бил заключен в гримьорната си.

След това сцената се сменя, показват гримьорната на актьора Лавренов, който е отчаян, носи пистолет, не е готов още да излезе за представление. Гримьорът и директорът го убеждават да отключи, той излиза, иска да играе без грим тази вечер, героят му трябва да се самоубие на сцената. Той пита кой се самоубива, когато иска да отмъсти. Оказва се, че партньор му е някой-си Милов, същият, който е любовник на жена му.

Отново смяна на сцената. Милов разказва, че Лавренов ги е сварил с жена му, защото са забравили да заключат вратата. Същата реплика му подава за последна репетиция преди излизането на сцената и суфльорът. Публиката и читателите разбират, че е имало семейна драма, че вероятно физически много силният Лавренов („як като бик“) е малтретирал жена си и то пред любовника.

Вече и двамата са изтикани на сцената. Публиката крещи, недоволна е, иска да започне представлението, а то е вече към края си. Суфльорът се бунтува, че са му пробутали някакъв безумен текст да чете от будката. Съпругът и любовникът се сбиват пред всички. Пристига полиция. Съобщава, че арестува Лавренов за убийството на жена му. Лампите светват. Публиката излиза и мърмори, че иска презаверка на билетите. Остава един зрител, който се подсмихва. Това е авторът. Доволен е. Играла се е неговата пиеса „Театър с огледала“.

Внимание: Край на разкриващата сюжета част.

Издания

На български език

Самостоятелни издания

• 1989 г. — „Диаболични повести и разкази“ — издателство „Георги Бакалов“, Варна; Библиотека „Галактика“, № 102, с. 211 - 222

Публикация в интернет

• Литклуб