Разлика между версии на „Мрежата на дъжда“

Текуща версия към 15:06, 7 юли 2011

„Мрежата на дъжда“ е диаболичен разказ на Владимир Полянов.

Представяне[редактиране]

В „Мрежата на дъжда“ повествованието умишлено се движи между минало и настояще, реалност и въображаемо, достоверни и недостоверни спомени, достоверно и недостоверно възприемане на реалността в момента на разказването.

В творчеството на Владимир Полянов присъства неизменно криминалният елемент като неделима част от представата му за диаболизъм. С него се примесват, разбира се, страхът, ужасът, довеждането на героите до състояние на бълнуване и невъзможност да се самоопределят и справят с разбирането на случващото се около тях. Светът изведнъж сее превърнал в зловеща загадка, в лабиринт, от който не могат да излязат, а най-мъчително е, че съзират светлина или цел, но се стремят към нея без да я достигнат никога. И тук остава неразрешен случаят, както за героя, така и за полицията. Използва се похват, който използва и Георги Райчев – в един момент от разказа читател и главен герой сякаш са научили истината за необяснимите и несъвместими едни с други факти, но малко след това авторът внася нов елемент и отново връща случая в начално състояние на заплетеност.

Приноси[редактиране]

• Новото в „Мрежата на дъжда“ е вмъкването на миражите като част от виденията на психически затормозените герои. Тук изчезването на трима – критик, писател и доктор – е свързано със стремежа да се открие и освободи някаква мистериозна приказно красива жена, Лао-Це, която живеела в дворец и уж била заключена, а един от героите твърди в дневника си, че е бил часове в нейната компания.
• Освен екзотиката на източното име, Полянов вкарва и друг екзотичен елемент – двама (доколкото са две различни страни от една раздвоена личност) от изчезналите герои пишат на този, който разказва историята от Аржентина. Как са се озовали така бързо там е необяснимо, но латиноамериканската тема тепърва предстои да даде своите изненадващи произведения на българската литература, написани от емигранти и авантюристи като ямболския писател Матвей Вълев или плевенчанинът Борис Шивачев, живял именно между 1920 и 1924 г. в Южна Америка.
• Смъртта е въплътена в образа на мъж, а не, както е традиционно и според рода на думата в български език – на жена. Секул Брадва, герой, който от един момент на повествованието се явява ипостас на писателя Казимир Храбър, е описан като дребен сатрап, доктор, създание слабо, със светли коса и очи, дълъг шлифер и дървена протеза на крака. За същите тези свои крака той казва, че „никакви ги няма“, понякога останалите го виждат как се движи като че ли плува по коридорите. Същия избор на мъжки образ за алегория на Смъртта забелязваме и при Георги Райчев в „Незнайният“ и „Lustig“. Жената обаче не е отстъпила напълно позицията си - в „Мрежата на дъжда“ тя е тайнствената Лао-Це, мираж, подмамващ към гибел и подлудяващ всички, които мечтаят за нея.
• Градът вече е не просто враждебно място, където липсва домашния уют. Макар и да звучи несериозно, но е факт – толкова много квартиранти и студенти накуп в никое друго литературно направление в родната ни литература няма. Градът при Полянов е място с размери, които не могат да бъдат определени, той е като живо чудовище, разпънало своите мрежи от улици, а в тях героите се мятат като затворници и се лутат като в лабиринт. Той е мегаполис но не в индустриалния смисъл, а доколкото границите му не могат да бъдат определени и непрекъснато се менят. Представян е нощем, лъскав от дъжда като някакво митично земноводно, улиците му се вият и притежават ужасяващата способност да се разклоняват сами, за да не стигат героите до заветната цел – например мержелеещата се лампа на полицейското управление, или да се въртят в кръг, докато се озоват там, откъдето са тръгнали.

Композиция[редактиране]

Композицията е рамкова – записките от дневника на раздвоения герой Казимир Храбър и неговия антипод Секул Брадва са вмъкнати в преживяванията на главния герой, който е и разказвач, и озовал се в ролята на неволно съпричастен към загадъчната история с изчезването на няколко души.

Сюжет[редактиране]

Внимание: Материалът по-долу разкрива сюжета на произведението!

Разказът започва с това, как героят вижда некролози на своя приятел, писателя Казимир Храбър и хуква към квартирата му. По целия път е разлепено името му, хазяйката плаче, а от горния етаж наднича друг наемател – доктор Секул Брадва, който веднага му става много неприятен. Трупът на Казимир не е открит, жената смята, че е някаква ужасна шега, защото от две нощи не се е прибирал, но това не означава, че е мъртъв все пак. Два месеца по-късно разказвачът получава плик от Аржентина. Отваря го и се оказва, че е пратен от Секул Брадва, който с арогантен тон обяснява, че това бил дневникът на Казимир Храбър, но какво прави в него не става ясно, нито как самият доктор се е озовал така бързо (ще проверя два месеца „бързо“ ли са за пътуване с кораб от Европа до Америка през 20-те г. на ХХ век - бел. ред.) отвъд океана.

Героят-разказвач отгръща записките и зачита. Започват от издаването на първата книга на Казимир Храбър. Именно тогава се е появил за пръв път „другият“. Зад гърба му някой се приближил и започнал да шепти: „Гибел. Разкази от Казимир Храбър“. Авторът се обърнал и видял човек със слаби ръце, дълго палто, под което сякаш липсвали крака, светлокос и светлоок, много неприятен. Хукнал да бяга, обзет от внезапен ужас, светът сякаш се завъртял пред очите му и спрял едва когато се блъснал в своя приятел, критика Светослав Раб. В ръцете му е собствената му книга, която не е купувал, а от джоба му липсват точно толкова пари, колкото е коричната цена. Това е само началото на описваните странни събития, нахлули в живота му. И единственото по-безобидно. Вечерта в квартирата, след като е получил предложение за преиздаване с хонорар, Казимир размишлява над това колко странно нещо е човешкият живот и как можеш да го угасиш с едно щракване – както се угася лампа от електрическия ключ. Внезапно пред него изниква от нищото непознатият и започва да си играе с ключа на лампата, а на сутринта Казимир разбира ужасен, че приятелят му Раб е открит мъртъв в леглото си. До трупа е имало пръстен с „мъртвоблед опал“. Писателят го е виждал някъде, но не помни къде. Когато почти е финализирал преговорите за издаването на книгата си, която мисли, че ще обнадежди много хора, на вратата му чука новият наемател – това е същият ужасен човек, представя се и започва да го убеждава да не издава нищо, а да открият Лао-Це, единствената. На пръста му има следа от доскоро носен пръстен и тогава Казимир се разкрещява срещу него, че е убиец, а когато хуква навън, пред очите му се мярка картина – видение с убийството на Раб. Успява да излезе и заключи стаята отвън, втурва се в дъжда към полицейския участък. Една триетажна сграда се изпречва пред него – с пет прозореца на последния етаж, средният от които е със спуснати завеси. Побягва пак, през дъжда проблясва далечната лампа на полицейския участък, но улиците сякаш оживяват под краката му, разклоняват се и все не стига и не стига там, закъдето се е устремил. Озовава се сред тоя омагьосан лабиринт пак до къщата с петте прозореца, качва се на третия етаж и влиза в... собствената си стая. Там го чака онзи, другият, целува му ръка, че не го е предал. Всичко това се случва между 20 декември и 7 януари. (По стар стил на 6 януари е Рождество Христово – бел. ред.)

И оттук нататък дневникът се води с друг почерк – от Секул Брадва. Разказва, че е дошла полиция да арестува убиеца на Раб, но не е задържала него, а е търсела Казимир Храбър. Той обаче е изчезнал. Секул също решава да замине и отива чак в Аржентина, но в хотела хората се държат много странно с него. Светлите му коси и очи възприемат за тъмни, краката му, които никакви ги няма, смятат за стройни и красиви, самия него сякаш смятат за някой друг и се подсмихват, когато се подписва с името си. Внезапно среща в същия хотел Казимир Храбър, но той се държи още по-странно. Повтаря всяка негова реплика, движенията му отразява като огледало. Секул Брадва избягва, но усеща присъствието на Казимир и накрая му пише писмо. За своя изненада получава писмото си обратно, като че е адресирано до него. При следващата им среща се повтаря същото – Казимир изрича като ехо всяка казана от Секул реплика, последният този път побеснява и от там нататък всичко се сгърчва, пространството и стаята се огъват, някаква кръв плиска, той хуква да бяга и се озовава пред двореца на загадъчната Лао-Це. В дневника пише, че прекарал при бледоликата дама часове, а за да я освободи от Казимир Храбър, направил „разрез с чук и длето в кръг около главата“.

Четящият герой отива с дневника в полицията, но там му казват, че случаят е приключен – заключението е било, че Раб се е самоубил. Когато обаче прочитат дневника, властите изискват от Аржентина да се депортира Секул Брадва. От там получават неочакван отговор – такъв човек няма, но на същия адрес е регистриран друг българин под името Казимир Храбър.

Внимание: Край на разкриващата сюжета част.

Герои[редактиране]

• Казимир Храбър
• Секул Брадва
• Светослав Раб
• Лао-Це

Публикации[редактиране]

На български език[редактиране]

Самостоятелни издания[редактиране]

• 1989 г. – „Диаболични повести и разкази“, Варна; Библиотека „Галактика“, № 102
  • „Мрежата на дъжда“ (разказ) — стр. 26 — 62