Разлика между версии на „Пътеки през неуловимото“

Текуща версия към 13:58, 13 октомври 2016

„Пътеки през неуловимото“ е диаболичен разказ от Владимир Полянов.

Представяне[редактиране]

Действието се развива в градче, в което повечето хора се познават. Това не спира главната героиня да влезе в любовна връзка с градския идиот, който я е привличал сексуално от първия момент на виждането му. Като писател Владимир Полянов прави опит да предаде необяснимата страна на женската психика и податливостта ѝ на моментни състояния, необясними емоции, спонтанността и стихийността, на които се поддава без особена съпротива и рационално обмисляне на последиците – за себе си и другите. Една територия, старателно избягвана от дотогавашните белетристи, но станала отличителна за голяма част от произведенията на диаболиците.

Разказът е построен на сюжетната схема на класическия любовен триъгълник. Една жена и двама мъже – единият открит, обичащ, с ясни намерения, ведър, а другият – тайнствен, мрачен, странен до лудост, дори зловещ.

Двойничеството присъства и тук – „тъмният” герой се казва Нощ (истинското му име е Тихо), той самият сякаш е времето, в което светлината липсва и притежава власт да заразява с мрак. Героинята Роза е постепенно подчинена на желанието да е с него, от лъчезарна млада артистична натура с настъпването на тъмнината тя се превръща в свой обратен образ, раздвоена е и повече не може да е цялостна от мига, в който е съзряла другия, съперника на годеника ѝ Стамен.

Криминална загадка в този разказ не липсва, но тя не е опора на сюжета, а само елемент за уплътняване на единия от образите. Тихо/Нощ може би е убил баща си, но това така и не става ясно. Нито от какво е бил болен точно насилникът родител и дали тази болест се е предавала в наследство, за да стане евентуално причина за самоубийството на главната героиня. От своя страна авторът не дава отговор и на въпроса защо Роза слага край на живота си и каква е тази рана до устата, която цветята в ковчега не са успели да скрият. Нито защо лицето на Нощ се е превърнало в страшна уродлива маска, докато е отсъствал от града след самоубийството на любовницата си. Загадките, които остават неразгадани, са не една и две в този диаболичен разказ.

Корелацията „бал – смърт“ присъства в „Пътеки през неуловимото“, както и още няколко творби на Полянов - „Смърт“, „По-силен от смъртта“, „Пробуждане“ и др. В диаболичните разкази на този автор карнавалът, тържеството, маскеният бал, на които се самопоканва Смъртта, са често употребявани, а доколкото любовта се разглежда като един вид смърт на предишната личност и поява на някаква друга, непозната на героя, нейното изстрадване/изживяване минава често през подобни места, в които хората се прикриват зад маски или обноски.

Композиция[редактиране]

Разказът се състои от 8 части. Действието се разгръща хронологично, с една единствена ретроспекция в миналото на героя Нощ/Тихо.

Сюжет[редактиране]

Внимание: Материалът по-долу разкрива сюжета на произведението!

Роза, млада, току що завършила гимназистка, нежна, красива, рисува и мечтае да стане художничка, неочаквано се оказва неспособна да обуздае интереса си към човек, който всички смятат за идиот – Нощ. По време на разходка с годеника си Стамен – красив, завършил в чужбина архитект, изоставил множеството увлечения и заменил ги с предана любов към „малката Роза” – тя не мисли за тяхното бъдеще, а кога иззад ъгъла ще се покаже „другият“ със своята бавна, люлееща се, настъпателна походка. Макар да не е ревнив, бъдещият съпруг усеща, че с нея става нещо необичайно, настъпва промяна, която и тя сякаш не знае каква е и не може да предотврати. От своя страна Роза си дава сметка единствено за факта, че денем обича Стамен и му отдава своята ведрост, усмивки и добро настроение, но почне ли да се спуска нощта, интересът ѝ към него изчезва, обзема я нервност и желание да се види и да е с мрачния, странния, тайнствения, смятания от съгражданите си за луд. Ако той минава, тя чувства „нещо неизпитано да я сграбчва и ласкае” и дълго усещането не я напуска. Моминската мечта за приказен принц вече ѝ се струва блудкава и „никаква”.

Стамен не е бил ревнив, но на третата нощ от започването на промяната с Роза го обзема някакво неясно чувство за припряност и подозрителност, излиза и вижда годеницата си, проследява я как разпитва за дома на Нощ. Следва я дотам, тя минава през портата. Подозренията му се оказват верни, обръща се и си тръгва.

Нощ живее край реката в малка схлупена къща. Там се е разиграла трагедията със семейството му. Бащата е бил груб, неприятен човек, с разяден от някаква болест нос, дърводелец, който непрекъснато натяквал на жена си, че му е родила изроди и я пребива от бой. Майката и синовете обвиняват бащата. Нощ всъщност се казва Тихо и е по-малкият от наследниците. По-големият се казва Видол и страда от епилепсия. Тихо наистина има нещо общо с името си и това особено личи в походката му – той като че се прокрадва, леко полюлявайки се настрани, сякаш дебне, за което причина са извитите му навътре при коленете крака. Зъбите му са прогнили, лицето – невероятно бледо, но очите му „вковават и привличат със силата си”, блестят ярко и странно на фона на мъртвешката му кожа. При един от скандалите в къщата им бащата така пребива майката, че тя умира на другия ден. Преди още да го арестуват и разпитат, е намерен мъртъв, жестоко съсечен с брадва в двора на дома си. И двамата сина са арестувани, но в затвора остава Видол, а Тихо е пуснат заради липса на доказателства. След това съвсем се затваря. Хората заговарят, че всъщност той е убил баща си. В очите му се е появил някакъв нов, „загадъчен и плах огън”, който е променил изражението му напълно. Спира да излиза денем и се появява само нощем, а от известно време се препитава, като продава по ресторантите малки гипсови статуетки. Роза казва, че идва за тях (предлог за странното ù посещение вечерта), когато отвътре Тихо изръмжава „Кой е? ”. Той обаче затръшва открехнатата врата под носа ѝ , тя се връща засрамена и смутена, сварва бележка от Стамен, който иска годеницата му да прекрати с капризите и да обещае, че случаят с посещението ѝ при Нощ няма да се повтори, иначе всичко между тях ще е свършено. Тя накъсва бележката „сякаш скъса и последната нишка на сдържаност”.

Прозорецът ѝ още свети, когато на следващата вечер той вече се е разколебал в намеренията си и отива да се обяснят с годеницата му. Фенерът на улицата не свети. На това точно място двойките се разделят след разходките си по хълма и може нарочно да е бил загасен, за тяхно удобство. Стамен извиква името ѝ , но чува странно ръмжене зад себе си и вижда в мрака да дебне Нощ, той мърмори нещо под носа си, ругае и се запътва към хълма. Подозренията на Стамен отново се разгарят и решава, че е бил прав. След това заживява в пълно безразличие към всичко. Роза е станала предмет на шушукания и клюкарски обсъждания с честите си посещения в къщичката край реката. Минали са три седмици, а тя така и не е отговорила на неговото писмо. И внезапно се самоотравя. В ковчега е отрупана с цветя, които безуспешно са скупчени около лицето, за да прикрият някакъв синьочервен белег от рана при устата. Всички смятат, че вина за самоубийството има Нощ. Стамен обаче се самообвинява, че тя е била дете, а той не ѝ е помогнал да я подкрепи в лутането и объркаността ѝ на прага на зрелостта. Иска да се саморазправи с „кривокракото чудовище”, но никой не знае къде е, сякаш в земята е потънал.

Докато внезапно не се появява на гарнизонния бал с маски.

Отначало не разбират, че е той. Сред тълпата се откроява една страшно уродлива маска. Всички почват да сочат, докато някой не извиква: „Това е той! ”. Нощ се е завърнал. Разгръща дрехата си, на колана на кръста му висят „две бомби одринки”, развинтва капачките, дърпа телчето и се самовзривява, а в салона политат късове от разкъсаното му тяло.

Внимание: Край на разкриващата сюжета част.

Публикации[редактиране]

На български език[редактиране]

Самостоятелни издания[редактиране]

• 1989 г. — „Диаболични повести и разкази“ — издателство „Георги Бакалов“, Варна; Библиотека „Галактика“, № 102
  • Пътеки през неуловимото — стр. 136 — 150