Разлика между версии на „Играчи“

Текуща версия към 00:18, 7 юли 2011

„Играчи“ е диаболичен разказ от Владимир Полянов.

Представяне[редактиране]

Един много интересен разказ. Криминалната загадка тук е преплетена с шпионската линия. Проследено е постепенното влудяване от любов на героя – шпионин, как фаталната жена просто го поглежда и го прави свой роб завинаги, а той извършва убийство заради нея. Тонът е изповеден – спомени като в дневник от затворническата килия. (За формата на дневника и доверяването при Полянов – вж. „Секретарят на Луната“).

Сюжет[редактиране]

Внимание: Материалът по-долу разкрива сюжета на произведението!

Разказ на затворник. Килията е тясна. Той е заедно с швейцареца Шмид. Шмид е заклал с бръснач жена си. Не е лош, но е бръснар, носел е винаги бръснач в джоба, дори когато е сварил жена си да се целува с някакъв непознат. Убил я е, а после се оказало, че непознатият е брат ѝ , с когото съпругът не се познавал.

Разказвачът не споделя със съкилийника си – миналото му е на служител на Външното министерство, шпионин. След като е разнищил няколко афери, му е поверена задача да се справи с Алфред Зебо, чужд агент, с когото пътищата му вече са се преплитали и двамата се проучват отдалеч като равностойни и страшно интелигентни противници. Зебо е твърде силен противник – изтънчен, хитър, светски човек, остроумен, красив, неговите тайни е почти невъзможно да се измъкнат, а името му се мярка почти във всички преписки на тайния отдел, където работи героят. Приема задачата, но знае, че едва ли има начин да се справи. И тогава, в алеята с японските рози в парка, среща фаталната жена.

Един спомен от нощна сцена се е запечатил в ума му – скандал във входа, мъж и жена, вероятно любовници, се карат, сбиват се, събралите се ги настървяват още повече. Когато стига до тях, героят вижда, че жената е съборила мъжа и е стъпила с обувка върху лицето му, като натиска и иска да го премаже, а в същото време тържествува с някаква невероятна жестокост, омраза и отмъстителност.

При първата му среща с Алфред Зебо след получаването на задачата, той го пита само едно – за интереса към алеята с японските рози, и героят застива. Зебо знае най-интимното, скътано в момента в сърцето му – срещата с една прекрасна жена на това място в една слънчева утрин, когато тя само го е погледнала и целият му живот се е съсредоточил в тоя поглед. От тогава все я търси и чака да се появи в парка, но не я е виждал нито веднъж повече. Цял месец ходи всеки ден в парка – напразно. Опитва да отвлече вниманието си с други жени – не се получава. Една нощ в клуба почти се сбива със Зебо, след като го предизвиква с лъжлив разказ за заловени разузнавачи, осъдени на смърт в Париж, и онзи се издава, че го интересуват шпионски афери и процеси срещу чужди агенти. Проучва програмата на Зебо, обаче един ден той сякаш изчезва – няма го на езда, нито в клуба, потайно е изчезнал някъде. Намира го на конните надбягвания и дръзко го заговаря – онзи го кани в дома си с думите, че ще му даде възможност да направи едно хубаво познанство.

Започнала е Втората световна война. Героят проучва преписките и решава да отиде в дома на Зебо и да го предупреди да се пази. Решава да е открит и да рискува. Есен е, докато върви към дома на Зебо, решава да провери късмета си. Хвърля монета – ако е ези, денят ще е щастлив. Монетата пада на лицето си. Дава си сметка, че се държи непрофесионално, лекомислено, рисковано, но е влюбен до ушите в някаква жена, която е виждал само веднъж и не може да забрави. Поканен е да изчака домакина от едно момиче прислужничка. В стаята разглежда портрета на Зебо, монокъла, ироничната усмивка... И тогава вратата се отваря и влиза „тя“. Той не може да повярва на очите си. Наистина в салона е влязла жената, която е срещнал в алеята с японските рози. Започва абсурден диалог. Той я пита какво прави там, тя – дали се познават. После твърде бързо тя започва да прави мили жестове, да протяга уж неволно ръка ида го докосва. Става ясно, че тя целенасочено иска да го съблазни. Зебо не се появява, стъмнява се, героят вече нацяло е забравил за време и за всичко на света. Но тя му намеква, че трябва да си върви. Тръгва. Домът на Зебо е близо до зоологическата градина. Завалява. Героят се прислонява близо до клетките на ревящите затворени животни и постепенно ласките на непознатата изстиват и вътрешният му глас се събужда и надига: „Пази се!“ Дава си сметка, че тя чудовищно бързо го е дарила с нежността си. Че красивата жена е капан, в който е попаднал. Продължава да проучва Зебо, получава от нея покана да се видят насаме, отива, но минава край дома и я вижда, облегнала тъжно чело на прозореца. Опитва да избяга. Отива до Варна, Созопол, но никъде не го свърта на едно място, не може да спи, терзае се. Започва от любов да бълнува, да получава видения. Светът е море, в което се дави. Завръща се, викат го в министерството, възлагат му друга задача. Той иска отлагане с тайната надежда да успее да се види с жената, по която е болен. Но му отказват. Прибира се, а в дома му го чака тя. Казва му, че не може без него и че ще го чака в дома си, че иска, преди да замине, да ѝ дари една нощ. Той разбира, че Зебо е бил пожертван заради него. Щастлив отива на срещата. Там обстановката е явно предразполагаща към любовни мигове – висящи от тавана сребърни кандилници, преметнати копринени кимона, сумрак, цигари, бонбони, табуретки, възглавнички, чаши за ликьор, сини цветя в кристална ваза. Той се чувства като герой от арабска приказка. Прекарват много романтична нощ. На другия ден заминава да изпълни задачата и отнесе тайните документи. Когато се връща, домът на жената е празен. Не е оставила сведения къде отива. Документите, които е доставил, са били с неумело залепени повторно восъчни печати. Но в къщи тя му е оставила бележка да не я проклина и че няма да забрави нощта с него.

Тръгва по следите на Зебо. Отива в Швейцария. Разпитва. Той е в алпийски курорт, за нея никой нищо не знае. Настанява се в отсрещната на наетата от Зебо вила. Късно вечерта вижда, че там се светва. И нея, до прозореца, и някакво момче, което понечва да угаси лампата, но се отказва, а тя уморено започва да се съблича. Героят заспива до прозореца, а когато се събужда, вижда Зебо да минава оттам. Но и Зебо го вижда. Влиза и дръзко му се подиграва, че е бил лесна мишена за неговата Мици. Само едно не му било ясно – как тя се е докопала до запечатаните документи. Тогава героят казва – като ми се отдаде в дома си. Реакцията отсреща е неочаквана. Вижда как Зебо се отдръпва, спаружва се ред очите му, погледът му става страшен и той не може да повярва. Изведнъж се разбира, че той също е лудо влюбен в тая същата жена. Героят се възползва, казва, че срещу такова плащане всичко е готов да даде, не само документите, Зебо се разбеснява, сбиват се и разказващият счупва стола в главата на надутия унгарец. Хуква в отсрещната къща, намира я там, гола, върху мечешка кожа, повтаря безсилно само „Комедиантка, комедиантка!“, тя му разказва историята си и как е лъгала и Зебо. Навън се събират хора и търсят убиеца. Той усеща, как сълзите ѝ го размекват, пада в краката ѝ , готов е да ѝ прости всичко – тя се е надявала той да я отърве от Зебо и тоя живот. Твърди, че първо него е обикнала, но той не се е сетил да я вземе при себе си. След това го арестуват, а тя никога повече не го е потърсила и не се е обадила.

Внимание: Край на разкриващата сюжета част.

Публикации[редактиране]

На български език[редактиране]

Самостоятелни издания[редактиране]

• 1989 г. — „Диаболични повести и разкази“ — издателство „Георги Бакалов“, Варна; Библиотека „Галактика“, № 102
  • „Играчи“ — стр. 223 — 271