Разлика между версии на „Секретарят на Луната“

Версия от 12:12, 20 април 2007

„Секретарят на Луната“ е диаболичен разказ от Владимир Полянов.

Представяне

Разказът е под формата на дневник, често употребявана от диаболиците, както и изповедният тон (пряка изповед пред слушател или изповед пред полицейски следовател – вж. напр. "Lustig" на Георги Райчев). И тук, и в "Мрежата на дъжда" дневниците на тези, които са ги написали, са открити от разказвачите, а самите главни герои са отсъстващи, изчезнали при мистериозни или просто недоизяснени обстоятелства.

Паралелите между разказа "Lustig" на Г. Райчев и "Секретарят на Луната" на Вл. Полянов могат да бъдат продължени и в друга насока. И двата са изградени около патологичната омраза, която питаят главните герои към кучетата и поради която извършват престъпления. Въпросните престъпления обаче се оказват до голяма степен мними. В "Lustig" при разпита решават, че заловеният е просто луд, той не помни нищо от убийството, нито откъде се е взело оръжието, а вероятният престъпник – евреинът-лихвар, е изчезнал (или мъртъв, ако е вярно, че се е преобразявал в куче). В "Секретарят на Луната" героят си е откровено луд и въдворен в психиатрия, мисли си, че непоносимостта му към булдози го е довела до убийство, но накрая се оказва, че лекарят е страдал от същата мания да изтребва хора, напомнящи му за кучета. Изглежда на моменти, че този разказ на Полянов или е писан по същата тема като другия, на Райчев, или е умишлена реплика към него – например лихварят, който в "Lustig" се е преобразявал на куче в кошмарите на героя, е антиквар и откупува бижутата на съпругата, която впоследствие съблазнява. Тук първият случай, когато едва не стига до убийство героят на Полянов, е в бижутериен магазин. Психологическото представяне на постепеното обземане от манийността на героите са верни и интересни, все пак писателят, създал "Секретарят на Луната", е лекар по образование.

Трагично и иронично са преплетени в "Секретарят на Луната". Полудяването и обземането от параноята на студента философ Филип Преславски са представени през неколкократно пречупване – героят вижда как, след опита му да удуши едно от омразните му кучета, тълпата го гледа и си шушука, че е откачен, а авторът от своята гледна точка показва двойната оптика на цялата сцена. Една и съща случка е трагична и комична едновременно за читателя при сблъсъка на трите гледни точки – студентът смята, че булдогът в бижутерийният магазин му се смее и му намига подигравателно със сълзливите си грозни очи, а хората – че кучето си се държи нормално; авторът просто ги поставя една до друга, прескача между тях, играе си с тяхното редуване.

На 21-вия ден в лудницата Филип Преславски получава видение, напомнящо бутафорната поява на Командора в операта "Дон Жуан" по "Каменният гост" на Пушкин. На вратата се чука, влиза гост в черно, с плащ, разгръща го, на тялото му пише "21". 21 е 3 х 7, а 3 и 7 са сакрални християнски числа, но авторът откровено се подиграва с този всеизвестен факт, използвайки го в сцена с луд и то сцена, режисирана и разиграна като театрална самодейност. С две реплики: "Кой е?" и "Аз дойдох" клишето "долнопробно театро" вече е завършено. (Интересно е да се види как театралността и илюзията пораждат много интересния експеримент на Полянов – разказ-пърформанс, наречен "Театър с огледала")

И тук като в повечето диаболични разкази на Полянов има криминална загадка – лекарят ли е извършил убийствата.

Проблемът за раздвоението касае както двойката "лекар-пациент", така раздвоението на всеки член в тая опозиция поотделно, а също – проявите в една личност на животинско и човешко едновременно.

Композиция

Разказът е композиционно разделен на 3 части. Първа – до въдворяването в лудница на главния герой и опитът му да убие лекаря. Втора – зараждане на подозрението, че лекарят го използва в някакъв свой пъклен план и откриването на убит пациент в лудницата. Трета – развръзка – героят и лекарят са открити, първият с хирургически нож в гърдите, вторият – удушен. И двамата са страдали от една и съща болест.

Сюжет

Внимание: Материалът по-долу разкрива сюжета на произведението!

С изповеден тон героят разказва, че питаел страшна омраза към кучетата и особено към една определена порода – тази на булдога. Когато видел няколко такива кучета в рамките на един ден, имал чувството, че е нарочно, че те го преследват и му се надсмиват и едва се сдържал да не ги изрита така, че да ги убие на място.

Един ден ненавистта му минава всяка граница при разиграл се инцидент в бижутериен магазин. Там, зад касиера, излегнало се на възглавница, го гледа нагло едно от омразните му кучета и дори му се усмихва. Героят усеща, как го обхваща бяс, а булдогът, за да го довърши, му намига нагло. Тогава човекът излиза и влиза в друг бижутериен магазин. Но, не щеш ли, и там – булдог, и той – на възглавничка, и той намига сълзливо и оголва черни зъби в усмивка. Жертвата на невероятно наглия кучешки заговор изругава и побягва, а на вратата в краката му се заплита поредната гадина от противната порода. Човекът е убеден, че това е едно и също куче, което го разиграва. Настъпва го, премазва го до земята, навежда се и почва да го души сред писъците на някаква дама. Струпват се хора, отвежда го стражар и накрая го въдворяват в лудница, а лекарите обявяват, че той, Филип Преславски, студент по философия, е нервно болен и остава за лечение. В знак на протест срещу всеобщото наговаряне на тълпа, стражари и лекари и затварянето му в зарешетена килия, героят разглобява дървеното легло и започва да блъска с него по вратата. Носят ново, желязно, и го връзват за него да не буйства. Тогава разбира, че трябва да демонстрира добро поведение и настроение, става му чак весело, скоро го отвързват и прекарва 20 дни в общия салон с другите луди. На 21-вия ден всичко се променя. На вратата се чука. "Кой е?" – пита той. "Аз дойдох" – отговаря някой и влиза гостът. Видението е влудяващо реално. Господин в черно, с широк плащ, разгръща го и на тялото му пише с цифри "21". Гаврата на числата продължава, махат му с ръка, смеят му се. Накрая изчезват, а от този момент нататък му се струва, че лекуващият му лекар все повече и повече прилича на куче, а в чертите на лицето му прозират чертите на булдог. Желанието да убие проклетото животно, което се крие зад маската на лекар, все повече нараства и накрая един ден скача да го души, но притичалите сестри и санитари спасяват медика.

Въпреки че Филип Преславски го е молил и преди инцидента с нападението, докторът не спира посещенията си. Прави се, че нищо не се е случило. Болният обаче пази едно петно, останало от тогава, когато е удрял главата на лекаря в стената и го е душил, и си го крие грижливо (да му напомня да не прави повече подобни неща). Един ден при визитата си не е скрил петното и лекарят го вижда. Изпада в странно състояние, крещи да вържат в усмирителна риза Преславски, вика санитарите и някакъв Валентин, какъвто изобщо няма сред персонала на болницата. При другите прегледи докторът се преструва, че нищо не е станало, все пита как е кракът, палецът не изтръпва ли и студентът започва да подозира, че този в бялата престилка има таен план да го оперира и тогава да си отмъсти. Споделя с управляващия лекар това, но в тоя момент всички се разтичват, защото един луд е намерен с хирургически нож, забит в гърдите му, и не му обръщат внимание.

В трета част на разказа лудият вижда през прозореца по алеите една дама с куче. Кучето – булдог. Булдогът тъпче тревите и цветята, а това го вбесява. Идва лекарят, който иска да го очисти от пътя си. Казва му, че е дошъл денят да го оперира. Записките на лудия свършват до тук. Следва епилог – че ръкописът е открит в архива на отделението за душевно болни. Имало е и протокол от 23 април – че един ден са открити психичноболният студент Филип Преславски с хирургически нож в гърдите и лекарят Валентин Поклонников в предсмъртна агония – установило се впоследствие, че и той страдал от същата болест като пациента си.

Внимание: Край на разкриващата сюжета част.

Издания

На български език

Самостоятелни издания

• 1989 г. — „Диаболични повести и разкази“ — издателство „Георги Бакалов“, Варна; Библиотека „Галактика“, № 102
  • Секретарят на Луната — стр. 151 — 163